Свети Вълк by Елена Алексиева

откъс

Странникът се учуди колко дълго беше вървял, докато стигне читалището. Той не носеше часовник. По слънцето се осведоми, че наближава пладне. То беше още по-белолико отпреди и гаснеше от някаква своя мъка.

Като охтичаво, помисли си. Чувал беше, че тая болест силно разкрасявала човека, преди да му вземе душата.

Снегът беше поспрял. Не можеше да се каже има ли го, или го няма. Тук-там из въздуха се въртеше по някоя-друга снежинка и не щеше да падне.

Странникът беше почнал да свиква с кожуха и вече живееше в него съвсем добре. Още му тежеше, но другояче, като имане. Отсега-нататък щеше да е негова къща и подслон. На всичко отгоре му придаваше мъжка осанка, каквато отдавна не беше имал. Той застана пред витрината на читалището и се огледа. Кожухът го правеше плещест и снажен. Хареса се, че е такъв хубавец и чак се врътна, като жена, да види  дали овчата кожа навсякъде така чудесно му приляга. На едно място кожухът беше цъфнал и съдраното висеше като кучешки език, но то беше ниско долу и не го загрозяваше.

Добре направи старецът, че се сети, каза си. А то съвсем се бях възнесъл.

Едва когато напълно се наслади на образа си, странникът забеляза, че от другата страна на витрината стоеше необикновено създание и го наблюдаваше. Отначало той дори го помисли за себе си и се уплаши. Чукна здраво по стъклото, за да го пропъди, но видението изобщо не се смути. То само го изгледа и му се закани с пръст, от което странникът заключи, че не е той, и се успокои.

Създанието беше в равни части мъж и жена. Беше ниско и набито, като мъж, но с големи женски гърди, които сочеха право напред и го водеха в борбата му за съществуване като нов вид сетиво. На главата си имаше чорлава коса, която изобщо не му прилягаше, а под носа – гъстия чер мустак на новобранец. Мустакът му стоеше отлично и му придаваше характер. Страните му също бяха по младежки свежи и румени. Беше облечено в безформена престилка с карирана якичка и носеше кофа с парцал.

Това видение беше чистачката.

Странникът отново почука по стъклото, още по-решително отпреди. Чистачката го измери враждебно с лъскави като маслинки очи и на свой ред чукна от другата страна с дръжката на парцала. В следващия миг разсъди обаче, че такова предупреждение не е достатъчно, и тръгна да се саморазправи с натрапника. Изскочи навън и застана пред него в пълния си ръст, който стигаше едва до гърдите му.

– Що чукаш бе, простак! – викна тя, отметнала глава назад, за да го види отблизо и още повече да го засрами. – Нали ще счупиш стъклото! А после? Ей сега ще обадя на кмета, да те пребие!

Но на странника, дори да я чуваше, по нищо не му личеше. Той я съзерцаваше със смесица от удивление и недоумение, и блажено се усмихваше.

– И се хили на това отгоре – рече чистачката, но вече с угаснал плам. На нея този поглед изобщо не ѝ харесваше и тя не знаеше как да го разбира. Пряко волята си обаче съвсем почервеня. Само челото ѝ остана бяло.

Странникът отстъпи назад, за да я разгледа по-добре.

– Каква си! – прошепна той благоговейно.

– Я не ме обиждай! – смутолеви чистачката, макар да заподозря, че по-скоро ѝ правеше комплимент. Но понеже не беше навикнала на комплименти, зъбеше се за всеки случай.

– Каква си само! – повтори странникът, неспособен да си спомни и малкото други думи, с които обикновено си служеше.

– Каква да съм… Общинска служителка, ето каква.

– Не! Ти си омагьосана! Онази те е омагьосала, както се опита да омагьоса и мен.

Сега вече чистачката се заслуша внимателно. Така интересно никой не ѝ беше говорил.

Май ме ухажва, помисли си тя. Може пък да не е лош човек. Макар че и лош да е, все тая.

– А желания изпълняваш ли? – продължаваше странникът.

Чистачката се възмути, че ѝ задават такъв мръснишки въпрос, но реши да не се издава. Тя вече виждаше, че мъжът е от друг свят и сигурно по-добър от този, защото по-лош ѝ беше невъзможно да си представи. В какво точно се изразяваше лошотията му не можеше да каже, но постоянно слушаше, че хората така говорят, и вярваше.

– Изпълнявам – отвърна твърдо. И зачака.

Странникът замълча. Той търсеше име, с което да назове приказното същество, но така и не го намираше.

Щом е наполовина мъж и наполовина жена, трябва да му е леко да живее самò със себе си, помисли си. Уж омагьосано, а всъщност благословено. Само да не беше толкова грозно.

– Е, казвай де – подкани го тя.

– Какво да казвам?

– Желание.

Странникът вдигна рамене.

– Нямам желания. Само проверявах.

Чистачката се натъжи.

– Майтап си правиш.

Той се беше уморил да приказва с приказно същество. Сега, като я разгледа отново, му се видя съвсем обикновена. Чистачката обаче не искаше още да го пусне. Тя рядко срещаше непознати мъже.

– Аз те знам – рече. – Ти си гостът на Богиня.

– Коя Богиня? – не разбра странникът.

– Библиотекарката.

Онзи се замисли.

– Не съм ѝ гост – каза след малко. – Тя ме отвлече. Тая сутрин избягах от нея.

Чистачката се прекръсти.

– Направи ли ти нещо?

– Отрови ме. Накара ме да изям толкова много храна, колкото никой сам не може да изяде. Щях да умра.

Чистачката се надигна на пръсти и угрижено надникна в очите му.

– Вярно, че изглеждаш болнав – заключи. – Ела вътре и си почини. Студено е, но като се увиеш с кожуха, няма да усещаш студа. Хубав кожух имаш.

И тя го отведе до пейката, която и сама постоянно го викаше.

Без да чака покана, той легна, както беше направил предния ден. Чистачката понечи да приседне в краката му, но там нямаше място за нея. Странникът още не беше забравил думите на стареца, че преди да е изтекъл денят, някоя жена от селото ще го примами, затова беше нащрек.

– Едно чайче да ти направя? – предложи тя.

– Направи.

Чистачката изчезна някъде. Тя използваше стаичката на пощенската служителка, понеже Богиня не й даваше ключ от библиотеката. Двете имаха общ електрически котлон и бурканче, което се редуваха да пълнят със захар. Там имаше и една много хубава чаша с цвете и златен ръб. Тя беше на пощенската служителка. Тъкмо в нея чистачката наля водата, когато кипна, и пусна пакетчето чай. После я взе в едната си ръка, а в другата – бурканчето със захарта и лъжичката.

Трябва да донеса от вкъщи една табличка, каза си тя. Да се намира.

Но когато стигна до пейката, установи, че странникът е заспал. Той беше подложил под главата си вместо възглавница книгата и чертите на лицето му съвсем се бяха изострили, както става в съня или в смъртта.

Жал ѝ беше да го буди. Придърпа един счупен стол и седна да го погледа.

Хубаво нещо е мъжът, помисли си. По-хубаво от човека. Човекът е неопределен, а мъжът е съвсем конкретен. Дори да си няма ум, все ще има поне сърце за любов.

И въздъхна.

Както седеше със златната чаша в едната ръка и с бурканчето в другата, чистачката приличаше на царица на своя трон. Без да ще, странникът ѝ беше развалил магията и тя беше забравила за мустака. Усещаше се млада и хубава. Затова дълго седя така.

По-късно, когато чаят отдавна беше изстинал, си тръгна. Също като него, и тя не беше навикнала на щастие. Имаше си по-важни и неотложни дела. Дори и не подозираше, че нещо толкова голямо и непреодолимо я свързва с мъжа.

Странникът обаче не спеше. Той чакаше. Нали затова се беше върнал, пътят да го намери. Но пътят нямаше да дойде, докато имаше други хора.

Нека да умра за света, рече си тогава. И умря. Жумя дълго, докато не престана да чувства присъствието на сляпото женско естество, което му пречеше със своята жалостива любов. Жумя, докато очите му забравиха светлината на деня и повече не се нуждаеха от нея. Жумя също, докато читалищният студ не пропълзя на топло под кожуха му, за да лежи с него като годеница, защото той също намираше смисъла си единствено в близостта с човешкото тяло.

Странникът се беше изпънал като струна. Ако в тоя миг някой сложеше букет на гърдите му, сигурно щеше да зазвучи симфония. Той долавяше, че пътят му е съвсем наблизо и при все това продължава да се крие и да го наблюдава предпазливо.

Върни се при мен, помоли го. Нали заради теб живея този живот и вярвам, че в него има нещо повече от самия мене.

После се размисли за децата. Заедно бяха имали и хубави дни. За хубави смяташе дните, в които никого не биеха, никой не умираше и имаше достатъчно цигари за всички. А може и да беше се заблудил. Може би за хубав трябваше да смятат деня, в който вкупом щяха да изчезнат. Само че такъв ден нямаше.  Дори най-изпадналите измежду тях го знаеха.

Имаше един човек, който ги посещаваше от време на време. Той беше по някакъв начин свързан с Бог, но не беше поп. Харесваха го, понеже не се гнусеше от тях. Хващаше ръцете им и ги галеше по главите без страх. Този човек ги учеше, че изкупват чужди грехове. И че колкото по-усърдно изкупват, толкова по-добри ще станат ония, на които са греховете. Само че децата не знаеха какво означава „грехове“. Те мислеха, че е нещо за ядене и напразно чакаха мъжът, който беше близък с Бога, да ги почерпи. Той идва три-четири пъти, докато най-сетне проумя грешката си и повече не дойде. Децата скоро го забравиха. Те никак не обичаха, когато ония, които идваха при тях, не им носеха нищо освен думи.

Но имаше и други посетители – такива, които идваха от големия град, а понякога и от чужди държави. Те винаги много бързаха и около тях се вдигаше страшна тупурдия. Чуеше ли се, че ще идват – което трябваше да е тайна, а не беше – още от предния ден им сменяха чаршафите и ги водеха под строй да се къпят. При това им напомняха да не клеветят своя общ дом и каквото и да ги питат важните хора, да отговарят, че живеят охолно и щастливо.

Иначе, подчертаваха, дървеният директор много ще се обиди. А вие знаете какво става, когато дървеният директор е обиден.

Знаеха, разбира се. Още повече, че дървеният директор беше чувствителен и все намираше за какво да се обиди.

Странникът ненавиждаше важните хора особено силно. Те бяха любезни и дръпнати като инопланетяни. От тях се страхуваха всички без изключение. В себе си той ги наричаше „гастрольори“ и плюеше презрително, когато ги види. Веднъж дори беше назовал така един от тях право в лицето. Важният човек само му се усмихна и си записа думата. Странникът забеляза, че даже я подчерта в бележника си. Необяснимо за самия себе си, той се почувства доволен. Беше като ученик, на когото неочаквано са поставили оценка „отличен“.

Една моя дума, помисли си тогава, ще остане в историята, записана на хартия. Колцина могат да се похвалят с подобно нещо?

Не идваха никога само ония, чиито грехове децата бяха длъжни да изкупват, както ги беше учил Божият човек. Те може би и не съществуваха. Помежду си децата не говореха за тях.

Тия истории вече не го угнетяваха, както преди. Отдалечаваше се от тях, нали имаше дарбата да забравя. Не му беше нужно да помни, щом можеше да си измисля. И странникът си измисли, че не е имало никакви деца и че е бил сам през цялото време. Олекна му. Знаеше, че е по-лесно сам човек да изкупва греховете на целия свят, отколкото половината човешки род на другата половина.

Той долови, че пътят още повече се е приближил към него и като ловец се притаи. Чувстваше мириса му на ценно животно, влажната козина, запенената от бяг муцуна. Усещаше погледа му, в който животът вече отстъпваше пред смъртта и въпреки това там нямаше молба за милост.

Ето сега, помисли си странникът и отвори очи.