ПАНІ ФОҐЕЛЬ ВІЗА НЕ ПОТРІБНА by Halyna Petrosanyak

ПАНІ ФОҐЕЛЬ ВІЗА НЕ ПОТРІБНА by Halyna Petrosanyak

«Курт, мабуть, таки мав рацію, – думав Ернст, коли його «BMW» опинився на погано освіченому польському шосе, що вело до українського кордону, – не варто було їхати сюди автом». Мало того, що дорога кепсько освічена, але і якість її залишала бажати кращого: Ернстів автомобіль – пестун бездоганного німецького автобану – час від часу незвично підстрибував і хитався. До кордону, за Ернстовими підрахунками, залишалося кілометрів з п’ятнадцять.

Він їхав в Україну, його вела зоря. Ім’я дівчини – Зоряна – було цією зорею. Він листувався із Зоряною вже вісім місяців, – з березня дев’яносто шостого року, – й плекав щодо неї серйозні наміри. І ось їхав, щоб нарешті побачити її, хвилювався, думав про опцію розчарування. Але у листах Зоряна була розумною й дотепною, іноді реагувала на його слова з іронією й гумором, напруги спротиву у їхньому листуванні не відчувалося. Її німецька була цілком пристойна. Ернст відчував у Зоряні матір своїх дітей. Про це він думав з хвилюючим теплом у грудях.

Звісно, в Україні Ернст ще ніколи не був. Рік тому він навіть не усвідомлював, що існує така країна: для нього, як і для 95 відсотків його співвітчизників, одразу за східним кордоном Польщі, Словаччини й Угорщини починалася Росія. І хоч Радянський союз розпався п’ять років тому, але ж Росія в уявленні західних європейців залишилася там, де й була. Лише від Зоряни він з подивом довідався, що існує українська мова, якою послуговуються зо три десятки мільйонів людей. Дівчина запевняла, що це не діалект російської, що українська віддалена від російської настільки, як голландська від німецької. Ернст відкрив для себе цілий світ, про який досі не відав ні сном ні духом.

Він виявив, що чимало речей, які в його оточенні вважаються російськими, насправді є українськими: козаки в широких штанях, вишиваний жіночий одяг, суп з червоних буряків (забув, як він у них називається), ба навіть найбільший літак у світі «Мрія» і Сергій Бубка, за спортивними досягненнями якого Ернст здавна стежив.

Знайомством із Зоряною Ернст завдячує Оксані. Вона гарна, енергійна, любить чепурно вдягатися, добре виховує свою трирічну доньку. Оксана – дружина Йорґа, Ернстового товариша часів навчання. Вони одружилися чотири роки тому, десь через рік по тому, як Оксана зі Львова приїхала до Гайдельберґа попрацювати в університетській бібліотеці над своїм науковим дослідженням. Вона отримала стипендію для молодих науковців. Свою дисертацію їздила захищати до Львова вже після народження доньки.

Йорґ був щасливий у шлюбі, й Ернст бажав подібного й собі. Самотність гнітила його, йому минуло сорок чотири, він хотів дітей і сімейного затишку. Крім того невеличкий ресторан на першому поверсі їхнього дому – родинне підприємство – вимагав додаткової уваги, а мама, якій недавно минуло сімдесят п’ять, до ресторану більше не заходила. Стосунки з жінками в Ернста якось не складалися. Остання його подруга, якій він два роки тому запропонував одружитися, пропозицію відхилила: мовляв, зустрічатися вони можуть, але заміж вона не хоче, бо для неї у фірмі непогані кар’єрні перспективи, через рік вона може очолити відділ, в якому зараз працює. Шеф невдовзі вийде на пенсію, й директор фірми натякнув їй: ящо не одружиться, може готувалася на його місце.

Отож, гостюючи якось у Йорґа й Оксани, Ернст жартома запитав жінку, чи нема в неї в Україні гарненької неодруженої подруги, яка б розуміла німецьку? Власне, запитання було серйозне, лише що Ернст задав його з вдаваною грайливістю. Оксана зреагувала з ентузіазмом: подруга в неї була, її одногрупниця з університету. Їй тридцять, вона живе в маленькому містечку й мріє про сім’ю, але чоловіка, з яким би можна її планувати, на видноколі немає. Чи нема в Оксани її фото? – намагаючись бути якомога нейтральнішим, запитував Ернст. Світлина була, Оксана знайшла її в альбомі, який привезла з собою зі Львова. На Ернста глянули усміхнені великі карі очі, обличчя дівчини випромінювало радість й ледьпомітну кокетливу задерикуватість. «Це може бути вона, – подумав Ернст, помічаючи, як його серце прискорило ритм, – може, якщо захоче…».

Оксана помітила Ернстів інтерес й запропонувала йому послати його фото Зоряні. Сказала, що зробить це сама, нехай він просто принесе світлину. Через два дні все було владнано: Оксана написала Зоряні, що Ернст хоче познайомитися й має серйозні наміри. Десь через два тижні – чоловік уже й призабув справу – зателефонувала Оксана й сказала, що Зоряна прислала листа: вона не проти знайомства. Оксана дала Ернстові адресу подруги: мовляв, він може написати їй сам.

Увечері Ернст сів писати листа. З чого почати? Люба Зоряно? Ні, мабуть, все таки нейтральніше: «Привіт, Зоряно». А далі? Але врешті лист вийшов невимушений і симпатичний, а ще – дуже відкритий. Ернст мав природне чуття того, де відкритість буде доречною. Це був якраз той випадок. Відповідь не забарилася. Листування продовжилося, після десятка листів Ернст уже знав: цю жінку йому послало провидіння.

Він мешкав у старому родинному двохповерховому будинку на Ринковому майдані маленького містечка у центральній Німеччині. Будинок збудував Ернстів прапрадід, дід відкрив у його партері ресторан, завсідниками якого були містяни, здебільшого, сусіди Ернста. Останнім часом побільшало туристів. Віднедавна підприємство цілком в Ернстових руках, воно приносить непоганий прибуток. На першому поверсі над рестораном було помешкання матері, а на другому – його парубоцькі володіння. Він мріє, щоб в цих стінах засяяло світло його Зоряни.

Ернст усміхається, уявляючи їхню зустріч; відчуває, що не розчарується: його серце сповнене любові й радості. Він запросить її до себе на Різдвяні свята, щоб познайомити зі своїм світом, він зробить усе, щоб їй сподобалося. Вони подорожуватимуть разом, вечорами ходитимуть на концерти, вечерятимуть в Ернстовому улюбленому тайландському ресторані. Можливо, навіть з’їздять в Альпи: в одному з листів Зоряна зізналася, що мріє про них. До речі, вже з листування було видно, що дівчині не бракує практичних рис: вона зробила кілька слушних зауважень щодо ведення справ у ресторані. І ось зараз Ернст їде, щоб нарешті побачити її, познайомитися з її рідними й пізнати Україну.

Курт – його товариш, власник перукарні, що була з іншого боку Ринку, майже напроти Енстового ресторану – радив їхати потягом або взяти на прокат старе авто. Але Ернст його поради не прийняв: про потяг не могло бути й мови, адже він не знав жодного слова українською, а позичати автівку не вважав за необхідне, та і за чотири роки уже звик до свого BMW.

І все ж, здається, Курт таки мав рацію.

ІІ.

До кордону прямувала чимала колона автомобілів, яка невдовзі сповільнилася, що чверть години просуваючись лише на кілька метрів. Іноді перерви в русі ставали тривалішими, й протягом сорока хвилин колона не рушала з місця. Попереду й позаду Ернста з автівок й автобусів виходили люди, курили, щось незадоволено обговорювали, дехто поглядав на іноземця з інтересом, але в розмову ніхто не вступав. Темряву розсікало лиш світло фар, було холодно й волого. Дрібний дощ переходив у сніг. Нарешті через дві години черепашої їзди Ернст побачив прапори: спочатку польський, а за ним вдалині – український.

Але наближення до них було мучівно повільним. Ернстів термос стояв порожній, бутерброди, які чоловік приготував на дорогу, закінчилися. Але більше, ніж голод, допікала потреба сходити в туалет, якого поблизу не було видно, тому довелося просто справити потребу на узбіччі. Він був не єдиний, хто так робив. Близько десятої вечора, після майже трьох годин, впродовж яких вдалося подолати кілометр шляху, Ернст вийшов з авта перед будкою польського паспортного контролю. Розгорнувши його паспорт, польський прикордонник в білих рукавичках глянув на нього, а потім і на авто, з інтересом, що був радше чисто людським, аніж професійним. Він нічого не запитував, лише поставив у паспорт штамп і сказав щось польською, ледь усміхнувшись. Мабуть, побажав щасливої дороги.

В останній телефонній розмові Зоряна казала, що приїде зустрічати Ернста до кордону з кузеном, який мав автівку. Бо, мовляв, самотужки дістатися до її містечка, що лежало за півтора години їзди від кордону, високий гість навряд чи зможе. Але ж є дороговкази! – дивувався Ернст. На це Зоряна лише сміялася. Тепер він зрозумів, що вона мала рацію. Зустріти його вони планували о шостій, а зараз близилася одинадцята. Нарешті чоловік опинився перед віконечком українського прикордонника. Білих рукавичок на руках службовця не було, та і дивився він насторожено й непривітно. Розгорнувши паспорт, він мовив кілька слів, які Ернст, звісно ж, не зрозумів. Не отримавши відповіді, прикордонник підняв на нього погляд, що не обіцяв нічого доброго й, мабуть, повторив сказане.

– I don‘t understand, – сказав Ернст.

– Шо, шо? – з подивом зреагував прикордонник.

Не дочекавшись реакції, Ернст про всяк випадок сказав те саме німецькою:

– Ich verstehe nicht.

– Бляха, – тихо кинув прикордонник і сплюнув перед собою, чим неабияк спантеличив Ернста. – Почекайте тут, – кинув він й кудись пішов.

Ернст, звісно, не зрозумів, але залишився стояти, здогадуючись, що

прикордонник пішов по допомогу. Він розглядався довкола: світло було тьмяне, на всьому лежала якась невідома йому сіра паволока, що навіювала відчуття тяжкої безнадії. Звідкись ззаду вийшли двоє молодих чоловіків у шкіряних куртках й спортивних штанах з білими лампасами по боках і, відверто розглядаючи його машину, перемовлялись між собою, зовсім не дивлячись на нього самого, так ніби його тут і не було. Час від часу вони спльовували, а один навіть кілька разів копнув носаком черевика шину заднього колеса.

– Еin gutes Auto, nicht wahr?[1] – якомога приязніше сказав Ернст, звертаючись до них, але відповіді не дочекався. Типи в спортивних штанях кинули недопалки під ноги й пірнули в котрусь з автівок позаду. Тим часом з дверей будівлі вийшов службовець з його паспортом в руках. Поруч з ним ішов інший, старший. Сівши в кабінку паспортного контролю, другий глянув на Ернста:

– Jaka jest cel wizyty pana na Ukrainę?

– Sorry, I don‘t understand, – сказав Ернст.

– Холєра, він і по-польськи ні бе ні ме. Шось там шпрехає, а по-якому, неясно.

– Та, мабуть, по німецьки, не видиш – німак. Скажи Юркові, хай добре прошманає його «беху», що він там везе, та й хай їде до холєри.

Один з прикордонників залишився сидіти в будці, а інший кудись пішов собі з Ернстовим паспортом, зробивши у бік іноземця жест, який, мабуть, означав заохочення проїжджати вперед, щоб звільнити місце перед будкою для іншого авто. Бо що ще вони могли запропонувати Ернстові?

Через п’ять хвилин, з німецьким вівчуром на повідку з’явився митник, кремезний тип, який дивився на Ернста з інтересом. Запитавши щось й отримавши у відповідь Ернстове «sorry, i don‘t understand», він жестами спонукав відчиняти двері автівки. Сказав щось псові, який швидко обнюхав усі закутки автомобіля й спокійно став поруч з господарем. Митник показав на сумку, що стояла в багажнику. Ернст відкрив її, митник почав перебирати речі й, вийнявши одну з чотирьох упаковок кави, сказав:

– Можна ввозити лише 500 грам, а у вас тут цілий кілограм.

Ернст не зрозумів, і тоді службовець жестами продемонстрував йому сказане.

– Okay, – сказав Ернст, бо хотів нарешті поїхати звідси.

Митник конфіскував половину кави й залишився задоволений, Ернст отримав свій паспорт й сів за кермо.

Зоряна казала, що вони з братом чекатимуть його за сто метрів до

прикордонного пункту. Але зупинитися там не було жодної можливості, чоловік змушений був рухатися далі в потоці машин. Ернст зупинився, як тільки випала нагода, запаркувався на узбіччі й вирішив повернутися до кордону пішки. Він мав надію, що Зоряна з братом все ще чекали на нього, хоча вже минала дванадцята. Він ступив у темряву й, пройшовши в ній зо сто метрів, раптом почув звук сигналізації свого автомобіля. Не роздумуючи, кинувся назад, й добігаючи, побачив біля дверей автомобіля темний силует:

– Stop! Stop! Ich rufe Polizei an![2] – закричав він.

Силует кинувся геть від авта, а через хвилину за кілька десятків метрів попереду почулося ревіння двигуна. На щастя, двері авта Ернст відчинив без зусиль, в світлі автомобіля побачивши на землі відмичку, якою орудував злодій. Загорнувши в серветку, він сховав її до кишені й сів за кермо. Міркував, що мусить діяти особливо зосереджено й виважено, адже ситуація непроста. Знайти тут Зоряну і її кузена буде годі, навіть якщо вони десь поблизу. По цей бік кордону ще темніше, дороговкази погано видимі й написані лише кирилицею, на читання якої Ернстові потрібен час. Той, хто намагався відкрити його автомобіль, може спробувати зробити це знову, тому авто покидати не варто. Він мав номер Зоряниного домашнього телефону, але шукати зараз телефонний автомат було б нерозумно. Якщо тут узагалі є телефонні автомати… Його пейджер мовчав, що й не дивно: очевидно, тут не було мережі, бо Зоряна уже б надіслала йому повідомлення. Ернст завів двигун і рушив у ніч.

Через кілька сотень метрів він зауважив вказівник, але щоб прочитати його, мусив зупинитися. Назви Зоряниного містечка на вказівнику, здається, не було, тому чоловік вирішив їхати до Львова: навіть якщо тут і є коротша дорога до його мети, то знайти її буде годі. Від Львова до Зоряни 40 хвилин їзди, але, зрештою, у Львові можна і заночувати. Годинник показував пів на першу.

Падав мокрий сніг. Дорога була ще гіршою, ніж у Польщі, автівку підкидало на вибоїнах, Ернст потерпав, щоб не пошкодити її. Їхав повільно, його оминали навіть радянські «Москвичі». В якийсь момент чоловік помітив, що позаду нього вже достатньо довго їде «Volkswagen Passat», який давно міг би його обігнати. Про всяк випадок Ернст сповільнив швидкість, але «Volkswagen» вперто залишався позаду. Отже, це був хвіст, мабуть, його переслідували ті, хто намагався відкрити автівку пів години тому. Ернст газонув і, обігнавши два автомобілі, глянув у дзеркало. «Passat» теж кинувся в обгін.

До Львова залишалося кілометрів з сорок. Ернст не мав уявлення, куди поїде зі Львова далі, однак вирішив відірватися від переслідувачів. Він не збавляв швидкості, й розрив між ним й «Пасатом» збільшувався. І ось в якусь мить Ернст побачив вказівник, на якому впізнав назву Зоряниного містечка. Містечко лежало за тридцять кілометрів, й не вагаючись, на об’їзній Ернст повернув у напрямку, який пропонував вказівник: на ще темнішу й вужчу дорогу. Глянувши в дзеркало, «хвоста» чоловік не виявив: очевидно, той відірвався й не збагнув, куди саме на роздоріжжі звернув омріяний сьомий «BMW».

Згодом Ернст довідається, що його автівка тут коштувала як помешкання в центрі Львава й була предметом марень того прошарку криміналу, який мав неабиякі амбіції. Як йому згодом розповіли, на «бехах» тут їздили ватажки серйозних злочинних груп. Вищим в ієрархії був хіба що шестисотий «Mercedes».

Коли вкрай знесилений Ернст після кружлянь містечком нарешті знайшов потрібну адресу, добре відому з листування, – вулиця Срібних джерел, будинок 7, – годинник показував чверть на третю. В домі не спали: двері назустріч нічному гостеві відчинилися одразу по натисканні дзвінка, і в них з’явилася здивована кароока красуня – Зоряна. Її любі очі сміялися. Позаду неї стояли батьки, кузен і кіт.

III.

Ернст прокинувся від запаху смаженого м’яса й тихого, але інтенсивного руху на кухні: там шкварчали сковорідки, подзенькував посуд, кипіла вода. На сніданок подали котлети з підсмаженими грінками й яєчнею, молочну рисову кашу з родзинками й медом, налисники з домашнім сиром і джемом. Ернст намагався пояснити, що звик снідати канапкою з сиром, яку запиває кавою з молоком. Канапку й каву йому негайно подали, але знехтувати рештою не дали: на його тарілці чергувалися котлети, грінки, налисники. Обговорювали вчорашній вечір: виявляється, Зоряна з Павлом – так звали кузена – чекали на нього біля кордону від шостої до дванадцятої, отож, коли він проходив контроль, а потім намагався їх знайти у темряві, були десь зовсім поблизу.

Зараз, дивлячись в очі дівчини, Ернст забув усі нічні неприємності. Зоряна була такою, як він собі й уявляв: вона була мрією. Вони добре розумілися, їм не бракувало тем для розмов. Наступного дня було сухо, й вони вирішили поїхати до Львова. Але Ернстове авто не взяли, щоб не привертати небажаної уваги, а скористалися потягом, в якому гість мав стійке враження подорожі в минуле. Зате ефект від Львова був іншої якості: Ернст відкрив для себе чудовий світ. Вони піднялися до похмурої Цитаделі, від якої відкривався прекрасний вид на середмістя. Ернст узяв Зорянину руку:

– Ти не розчарована? – запитав він.

– Навпаки, – сказала вона, з усмішкою дивлячись йому в вічі, – я зачарована остаточно.

– Я теж, – сказав чоловік і вперше припав до її любих вуст.

З цієї миті вони були парою, й не існувало жодної сили, яка б могла цьому протистояти.

Ернстова відпустка тривала два тижні. З собою він привіз заздалегідь оформлене в поліції запрошення для Зоряни: вони домовилися, що дівчина негайно подасть заяву на гостьову візу до посольства Німеччини. План був такий: Зоряна отримає візу на місяць, Ернст познайомить її з мамою й друзями, вони проведуть разом Різдвяні свята. Він покаже їй своє оточення, і якщо на те буде її воля, вона стане королевою його світу. Вони поберуться в Німеччині. Зоряні план подобався, і вона заходилася збирати необхідні довідки.

Це виявилося непросто. Вона працювала в одній із трьох шкіл свого містечка, її платня була більш ніж скромною. До посольства треба було подати довідку з місця роботи із зазначенням заробітку. Малий заробіток підвищував ризик, що в посольстві Німеччини заявницю запідозрять у намірі не повертатися. Підставою для подібних підозр був і сімейний стан: неодружена. Німецьке посольство неохоче давало візи молодим неодруженим українкам. Але робити було нічого.

На Зорянине прохання про довідку з роботи директорка школи насторожилася, а коли довідалася, що її вчителька збирається подавати документ до посольства Німеччини, взагалі, опечалилась. Зоряна знала, що для її колег, дев’яносто відсотків з яких – жінки, її збирання документів на візу завтра стане сенсацією. Нарешті через три дні інтенсивної біганини інстанціями, в якій Ернст її супроводжував, дивуючись бюрократичній дрімучості, усе було готове. Зібравши перекладені й засвідчені нотарем папери, у середу ввечері Ернст із Зоряною сіли на київський потяг. Чоловік не міг зрозуміти: чому не можна в посольство надіслати документи поштою? Чому, щоб отримати візу на захід, обов’язково треба подолати шлях в 500 кілометрів на схід?

Але справжні випробування чекали їх у посольстві. Коли вони близько восьмої години ранку нарешті опинилися поблизу нього, то побачили велетенську чергу, в якій їм довелося провести три години. Вони були серед останніх, кого впустили до середини сьогодні, чимало людей позаду стояли даремно. Нарешті близько дванадцятої вони вийшли з посольства з талончиком, який давав право через три дні забрати паспорт з візою. Або з відмовою. Через три дні знову їхати за п’ятсот кілометрів? – дивувався Ернст. Можна було просити когось з київських знайомих забрати паспорт за дорученням, але близьких у дівчини тут не було. Чекати три дні в Києві – теж не найкращий варіант. Отож, погулявши містом, увечері вони подалися на потяг й уранці прибули до Львова.

В понеділок наступного тижня пара вже знову збиралася в дорогу. Купейні квитки туди і назад коштували ледь не цілу Зорянину платню. Подорож тривала цілу ніч. В купе поруч з ними їхав мовчазний чоловік середніх років в краватці й з чорним дипломатом; увечері тип насторожено спостерігав за своїми сусідами, але не мовив до них ані слова.

Коли нарешті після обіду вони забрали в посольстві паспорт й розгорнули його, то замість візи побачили штамп, який означав відмову. На прохання пояснити, службовець у віконечку відреагував сухо: мовляв, рішення приймає консул на підставі наданих заявником документів, візовий відділ зберігає за собою право не пояснювати причин відмови, але якщо ви не згідні з рішенням, ви маєте право протягом місяця подати апеляцію і тоді….

Зоряна засмутилася, Ернст кипів від злості. Він запитав, коли можна поговорити з консулом, і йому назвали термін – в останній робочий день місяця в консула прийомний день для громадян. Але грудень щойно почався. Було зрозуміло, що з’ясувати нічого не вдасться. Вони вийшли на вулицю й Ернст сказав:

– Не турбуйся, моя дорога. Я не дозволю їм поламати наші плани на Різдво. Ми щось придумаємо.

Дорогою Ернст розпитував Зоряну, де саме й скільки часу виготовляють закордонний паспорт, як діють в разі втрати або псування паспорта й подібні речі. Зоряна розповіла й казала, що випадки, коли візові заяви одиноких неодружених жінок посольство відхиляє – непоодинокі. Уже вдома Ернст попросив Зоряну, дати йому паспорт, накрив стіл старими газетами, поклав на них паспорт, розгорнувши на сторінці, де був штамп про відмову і, взявши чорнильницю з письмового столу, вилив на штамп частину її вмісту.

– Що ти робиш? – засміялася Зоряна.

– Твоя реакція мені подобається, – відповів чоловік. – Не турбуйся, дівчинко, ми зробимо тобі новий, чистенький паспорт.

– Любий, але ж по візу мені звертатися все одно до них, і в їхній інформаційній базі вже зареєстрована моя заява і те, що вони її розглянули з негативним результатом.

– Не турбуйся, Зорянко, ми обійдемося без них. Завтра подамо прохання на виготовлення нового паспорта. Скільки часу на це потрібно?

– Мінімальний термін – тиждень, щоправда, це дорого.

– Пусте, що дорого. Шкода лише, що мені через п’ять днів пора додому. Але і це не біда. До Різдва ще три тижні. Встигнемо.

ІV.

Наступного дня, вистоявши довжелезну чергу в паспортному відділі міграційної служби, вони таки подали заяву на виготовлення нового паспорта, заплативши невеликий штраф за зіпсований старий і додавши його до заяви. Наступні чотири дні пара провела в мандрівках і в колі родичів Зоряни. Двох вечорів вони вечеряли при свічках, хоч і не зовсім з власної волі: в Україні були перебої з постачанням електроенергії. Щоб зекономити електрику, її просто, за графіком, припиняли постачати. Але ці дивовижі не кидали жодної тіні на Ернстове щастя. Та і Зорянина сім’я була в захваті від майбутнього зятя: чотирнадцять років різниці у віці між нареченими більше не здавалися Зоряниній мамі перешкодою.

Якось увечері Зоряна з Ернстом побували на концерті у Львівській

філармонії. Ціну квитка на концерт Ернст визнав сміховинно низькою, а коли Зоряна сказала, що платня музикантів заледве сягає сорока доларів на місяць, чоловік подумав, що йому причулося. Виконання було професійним, крім того, Ернст відкрив для себе українських композиторів: особливо до душі йому припав Василь Барвінський.

В переддень Ернстового від’їзду на сімейній раді вирішили, що авто гостя до кордону супроводжуватиме Павло зі своїм товаришем. Зорянина мама приготувала Ернстові в дорогу такий пакуночок з харчами, ніби дорога майбутнього зятя додому мала тривати щонайменше тиждень. І ось вони прощалися. Вперше Зоряна сиділа в авто поруч з Ернстом, й він з насолодою думав, що невдовзі її присутність стане щоденним найважливішим атрибутом його життя.

Зоряна з Павлом вирішили, що залишаться на кордоні, аж поки Ернст не перетне його. Черга знову була чимала, усе тривало близько трьох годин, але вони були разом.

– Зателефоную тобі одразу, як приїду додому, – казав Ернст, обіймаючи її на прощання.

І зателефонував уранці наступного дня.

Через тиждень Зоряна отримала свій новий паспорт.

– Чудово! – сказав він у телефонну слухавку. – Що потрібно, щоб ти могла поїхати до Польщі?

– Потрібно купити туристичний ваучер, він недорогий. З ним у Польщі можна затриматися, здається, щонайбільше на місяць.

– Дуже добре. Придбай такий ваучер і в п’ятницю, через тиждень, приїжджай з ним у місто Згожелець. Воно лежить на кордоні між Польщею й Німеччиною. Його німецька частина називається…

– Ґьорліц, – сказала Зоряна.

– Саме так, люба. Ти дуже ерудована.

– Я старанно вивчала краєзнавство твоєї країни.

– Я люблю твою старанність.

– А я – тебе.

– От і чудово. Ти приїдеш на вокзал у Згожелець. Я дивився розклад польської залізниці, там є нічний потяг з Перемишля, який прибуває уранці. Я чекатиму тебе на платформі, до якої він прибуде. Візьми з собою речей на місяць….

– Що ти замислив?

– Покладись на мене. Ти ж знаєш – я авантюрист, але чесний і справедливий.

Зоряна сміялася й вирішила покластися на свого чесного й справедливого авантюриста.

V.

Збираючись у дорогу, дівчина хвилювалася. Досі вона лише раз перетинала кордон на Захід, та і подорож була лише до Кракова. Як і більшість вихованців радянської школи, вона остерігалася кордонів: тривале систематичне навіювання того, що за кордоном – неприятель, для «homo sovieticus» не могло минути безслідно. На межі так чи інакше виявляєш, що ти є тим, ким є. Тому й перетин кордону, мов лакмусовий папірець, показує ступінь твоєї внутрішньої свободи. Але в шкалі офіційних цінностей радянських людей поділка «особиста свобода» була нижче нуля.

Приблизно так думала Зоряна, розкриваючи перед зверхнім польським митником у білих рукавичках свою сумку. На запитання прикордонника про мету візиту до Польщі вона намагалася відповідати якомога впевненіше: мовляв, «wizyta do przyjaciel.w». У такі відповіді ніхто не вірив: дев’яносто п’ять відсотків українців, що їхали до Польщі, були «човниками»: так називали дрібних гендлярів горілкою, цигарками й іншим дрібним крамом. Митник здивовано виявив, що нічого з асортименту «човників» у Зоряниній сумці немає й навіть перепитав, чи це й справді увесь її багаж.

На випадок, якби прикордонна служба хотіла конкретніше довідатися про друзів, яких вона має намір відвідати, дівчина збиралася назвати батькових родичів, які жили в Кракові. Перед Зоряниною поїздкою тато телефонував їм і просив у разі необхідності підтвердити, що вони чекають Зоряну в гості й забезпечать її житлом на час перебування в Польщі. Але, на щастя, про це не запитували.

Автобус був напхом напханий товаром «човників»; частину всього польська митниця конфіскувала, закриваючи очі на те, що тридцять п’ять із сорока пасажирок автобуса – підозріло товсті й одягнуті в широкі куртки й довгі спідниці. Службовці вже знали, що під цими куртками й спідницями до тіл прив’язані блоки з цигарками й пляшки з горілкою. Але якщо хтось з них усе ж наважувався обмацати неправдоподібно широкі тілеса котроїсь з цих жіночок, зчинявся неабиякий рейвах. Отож, зазвичай, усе залагоджувалося так, щоб і вовк був ситим, і вівці залишились цілими.

Через митний контроль, який затягнувся на дві години, Зорянин автобус прибув до Перемишля із значним запізненням, й лише дивом дівчина встигла на свій потяг до Згожелця. Її переповнювали різні відчуття: непевність і страх невідомості чергувалися з азартом, а ще з радісною ейфорією: завтра уранці вона знову побачить його! Ернст був чоловіком, за яким Зоряна ладна іти на край світу, не важливо, на захід, схід, північ чи південь. Вона воліла б, щоб такий чоловік народився у її країні й розмовляв її мовою. Але трапилося інакше.

У Згожелці до потяга зайшла прикордонна німецька поліція. Зорянине серце ледь не вистрибнуло з грудей, але що вона виходила в польській частині міста, то її випустили, не перевіряючи документів. Зійшовши з потяга, на пероні вона побачила самотній Ернстів силует. Його затишні обійми повернули дівчині рівновагу й оптимізм.

– Ходімо, люба, – сказав Ернст, – я тут не сам, зі мною Отто, Доріс і Курт, мої друзі. Вони чекають нас поблизу в кав’ярні. Ходімо, вип’ємо каву, зігріємося.

– Друзі? Що ти замислив, Ернсте?

– Скоро дізнаєшся, моє серденько.

Вокзал тут був на пагорбі, до центру польського містечка треба було спускатися униз, до річки. Тиха Ніса розділяла місто навпіл, один з її мостів служив прикордонним пропускним пунктом. На протилежному березі лежав дивом збережений старий Ґьорліц; тут починалася Німеччина.

Було холодно, над ледь притрушеними снігом дахами з димарів здіймався дим. Через чверть години вони зійшли до річки, Зоряна замилувалася готичним храмом на протилежному березі біля старовинного мосту.

– Це собор Петра і Павла, заглянемо туди сьогодні, якщо хочеш. – сказав Ернст.

– У мене немає візи, а церква ж на німецькому боці?

– На німецькому, але пані Фоґель віза не потрібна. – засміявся чоловік.

– Хто така пані Фоґель? – спантеличено запитувала Зоряна. – Що за пташка?

– Зараз дізнаєшся, – загадково відповів Ернст. Вони зайшли до кав’ярні, їм назустріч з-за столика піднялося веселе товариство.

– Знайомся, Зоряно, це – Отто, мій шкільний друг. Отто – худорлявий, з приємними рисами й чималою лисиною – приязно подав Зоряні руку.

– Доріс – дружина Отто, вона дизайнер.

– Дуже приємно, – Зоряна подала руку усміхненій Доріс з рудою чілкою.

– А це – Курт Фоґель, мій сусід, власник перукарні навпроти нашого ресторану. Куртову дружину звуть Беатріс. Її тут немає, але це ім’я тобі пригодиться, люба, запам’ятай: Беатріс Фоґель.

Усі засміялися, щоправда, Зоряна не зрозуміла, з чого.

Ернст замовив для них каву й кілька тостів.

Коли вони поснідали, товариство піднялося з-за столу, Ернст заплатив за всіх і вони подалися до майданчика, де були запарковані три їхні авта: Отто з Доріс сіли в своє, Курт відчинив двері свого «Опеля», й Ернст запросив Зоряну сідати в авто з Куртом. Ернстів «BMW» стояв поруч.

Попри загальні веселощі, Зоряна відчула якесь занепокоєння.

– Зорянко, – сказав Ернст, дивлячись їй у вічі, – лише не хвилюйся.

Із заднього сидіння авта він дістав невеличку сумку й відкрив її.

– Зараз ми проїжджатимемо пункт прикордонного контролю на мосту, це польсько-німецький кордон. На ці кілька хвилин ти мусиш побути Беатріс Фоґель. Ось твій паспорт. Ти – Беатріс Фоґель, дружина Курта Фоґеля. Що б тебе не запитували – мовчи, за тебе говоритиме Курт, твій «чоловік». Ось перука, у своєму салоні Курт виготовив копію зачіски своєї дружини, точнісінько як на фото паспорта. Одягай!

Ще не оговтавшись від почутого, Зоряна вдягла перуку.

Їй було страшно, але в голові промайнула думка, що це єдина можливість не узалежнювати від німецького посольства своє кохання і майбутнє.

Вправними рухами Курт поправляв перуку на її голові і, вийнявши пудреницю, трохи припудрив їй щоки й наклав тіні на повіки.

– Ну ось, сказав він, загалом, навіть дуже схожа. В Беатріс очі трохи світліші, але це дрібне. Обличчя дещо овальніше. Але ж, припустимо, це вона трохи поправилась, – засміявся він.

– Зоряно, першими поїдуть Отто з Доріс, за ними ви з Куртом, а позаду я. Прикордонник збере наші паспорти, Курт подасть йому і паспорт своєї дружини Беатріс. Три автівки з німецькими номерами й німецькі паспорти не викличуть у прикордонників жодного додаткового інтересу, повір. Це перевірено. Тому в тебе немає жодних причин для хвилювання. Тобі не треба нічого робити, нічого говорити. Якщо все ж дійде до конфронтації – ти мовчиш, можеш вдавати, що втебе болить зуб. Говорить Курт. Гаразд, люба?

– Гаразд, – якомога бадьоріше відповіла Зоряна.

Отто з Доріс рушили, Ернст сів у своє авто. Курт завів двигун.

З прикордонним мостом їх розділяло десь метрів зо сто, перед їхнім кортежем було лише дві автівки. Прикордонник привітався, зібрав паспорти й швидко заглянув у салон кожного авто, приязно зауваживши, що панство, мабуть, повертається додому. «Беатріс Фоґель» і бровою не повела.

Її самовладанню здивувався навіть Курт.

Через три хвилини прикордонник повернув паспорти. Вони рушили.

А через наступні три хвилини кортеж зупинився на паркувальному майданчику німецького Ґьорліца.

Таку подію треба було відсвяткувати._

[1] Хороша машина, чи не так? (нім.)

[2] Припиніть! Я викличу поліцію! (нім.)

Portrait of Halyna Petrosanyak

Halyna Petrosanyak (1969, Ukraine), poet, essayist, fiction writer, and translator, grew up in the Ukrainian Carpathian mountains, and now lives in Switzerland. A poem from her 1996 debut collection won Ukraine’s Bu-Ba-Bu prize for the year’s best poem. She has since been awarded the 2007 Hubert Burda Literary Prize for East European Poetry (Austria), and the 2010 Ivan Franko Prize for Literature (Ukraine), and she has held residencies at KulturKontakt (Vienna, 2001), Villa Waldberta (Munich, 2011), the City of Graz (2013), and the Lyrikatelier Biel (2022). In addition to numerous essays and translations, Petrosanyak is the author of four poetry collections, one novel—Villa Anemona (Vydavnytsvo 21, 2021), and a collection of short stories, Don’t Keep Me from Saving the World (Dyskursus, 2019).

Poems by Rimas Uzgiris

Poems by Rimas Uzgiris

Visiting Kernavė

(The archeological, near-mythological once capital of Lithuania)

The view
from the uppermost
castle-hill
breaks

onto a river valley,
and when the sun
is just right
there’s nothing like it

for thousands of miles.
A country
so flat –
where would Zarathustra

dance? Or Zorba?
Here,
we are always looking
up

at skies
(usually cloudy),
at church vaults
full of putti,

saints
on faux marble clouds,
or at the crowns
of pine trees

swaying, at
the crowns of foreign
kings drooping
like wilted flowers

over their eyes.
Where can one ever feel
within oneself
the gay god’s elevation?

You have to will the belief,
I suppose, like my grandfather
going to church
without feeling it.

So I look up
from this omphalos
to all my ancestors
in the vault:

Can the light step
of a dance
erase the treads
of fate?

And they answer
with a cold drizzle
that bathes
my upturned face…

I smile and
welcome
the strange fonts
that fall

on the palimpsest
of my life –
unclosing a hint
of what has been,

like make-up smudged
(can you tell the dancer from the rain?)
but ready
to be re-made.

The Café across the Street

—Vilnius, Lithuania

Enwrapped in wafting garbage smells
I sit on the sill
and smoke my cigarette.

Across the narrow street
in the Dominican
basement lie the mummies:

Renaissance-era men
preserved by dry, cold air.

They knew a bit of everything.
So it’s said. Did it help

when like the aging garbage truck,
they shuttered and spilled their
steaming fluids onto the ground?

The books behind me climb the walls.
There is a bit of everything. Coffee. Tea.

When the wind blows, it
smells of corpse flowers. I stick

my nose in a book. I become
the paper. I become the leaves.

Yellowing like autumn outside.

Words lie on the shelves
in thought’s keen air.

Citizens of the plague.
Desiccate bodies in a room.

Waiting to be reborn.

Tract

– Vilnius, Lithuania

The turgid slopes of the riverbank
Flooded with the road’s effluvia
After the martial taps of rain
Writhe in a kind of miasmal stew
Similar to that in which life began.

The ruin of an outlook lingers
With fluorescent tags marking it
Lost to “good” society. Though lovers
Once came here to see, seeing
Themselves in the scene – not

 

The Jewish cemetery across the stream,
Replaced by a brutalist wave cresting into
A present that never arrives, the pace
Of progress stalled in space, boarded up,
Pushed out of mind like this place

Where new people arrive to hide, imbibe,
Or generally degenerate among crumbling
Concrete blocks – a political system erased
By its own hands, but its replacement
Has yet to resurrect this tract. It’s humbling:

The ruin lies beside the bus stop, within
The shadow of the ancient castle, itself
Rebuilt. You can still come and see the body,
Washed up on shore like a victim waiting
For the relative weighing of virtue and sin.

Here the present interweaves with the past
Like two points of parallax, a double vision
Soon to be spirited away by practical
Quotidian powers making sense of sight:
Glass walls… a bar? The mind’s own prison.

Sure it’s not your part of the world but

 

i’m trying to tell you something about riga
and its hard with all these distractions
the enchantments of old town
winding cobblestone streets
hanseatic architecture
mysterious stone-lined passages
opening onto brick-oven churchyards
with the bremen musicians in deathless bronze
turning left into a secreted pub
to imbibe meter-long sausages and beer
ending up at the monument to independence
an obelisk on viagra, excited to be here
beside a curvy park along the canal
with pleasure boats sailing pleasantly towards
eisenstein’s new town art nouveau
with women in the walls
holding up the world
as i said in another poem
while on the other side of the old town maze
you hit a river, the dauguva, its big-lipped mouth
not like our vilnius rivers: anorexic models on high heels
but voluptuous like the mississippi
and you can almost imagine huck finn
floating down in his stone-age raft
though he wouldn’t have an african-american with him
and he wouldn’t be huck finn but some child of german imperialists
or of russian imperialists, scion of some transplanted soviet worker
who never learned latvian in the forty years of his life here
and jim would be the latvian serf who had slaved for his master
or the latvian laborer who had slaved for the master class
and he’d probably think, fuck this, and hit that asshole
– call him jurgen/yuri/huck
with his oar, and his oar would break over the dude’s
broken skull, and our latvian jim, call him toms
would sit down on his raft and resignedly float
out to sea, he’d float across the whole damn baltic
maybe shivering a bit, our hardy toms
eating raw fish, drinking the wind
and cheekily ask for asylum in sweden
which he’d get because the swedes once invaded latvia
and feel guilty about it, maybe
he meets an open-minded swedish woman
and has some woke-ish swedish children
who learn a bit of latvian from their odd, throwback father
and come back one day to the mythical fatherland
to wander the streets of old town
where it feels like you’re walking on a mōbius strip
winding around and around
but always on the same side
you hope it’s the right side
but how do you measure
the moral curve of history?

One May Day in Lithuania

You walk down to the park
where the leaves are turning
that deep green of maximum
efficiency, and the sun says,
“Hello!” with a burst of yellow
that makes you squint to see
after the months it spent on tour
in Tenerife, Ibiza, and Capri.
That’s very nice of it, you think
as you take a left up the street
busy with cars racing each other
to nowhere fast. You press
the crosswalk button and wait.
Suddenly, a large rusty leaf
falls into your hands, pulsing,
beating its wings with the wind,
and you think of the heart of the martyr
in the green Orthodox church,
or is it a communist leaflet?
“This is the past,” you say,
“Or this is the future.” You
don’t know which. The light
flashes. You are waiting
for everything to turn green.

Portrait of Rimas Uzgiris

Rimas Uzgiris is a Lithuanian/American poet and translator writing in English. Born, raised, and educated in the USA with a PhD and MFA, he is the author of the poetry collections North of Paradise, and Tarp [Between] (poems translated into Lithuanian, shortlisted for best poetry book of the year). He has translated seven poetry collections from Lithuanian, and the Venice Biennale Golden Lion-winning opera Sun & Sea. His work has appeared in Barrow Street, Hudson Review, The Poetry Review, Poetry Daily, and other journals, and has been nominated for the Pushcart Prize. Uzgiris is a Lithuanian selection for the Versopolis Poetry Platform, and a member of the Lithuanian Writer’s Union. Recipient of a Fulbright Scholar Grant, a NEA Translation Fellowship, he teaches at Vilnius University.

“Little Fluff” by Catherine Hoffman

“Little Fluff” by Catherine Hoffman

BROKEN HERO: LITTLE FLUFF

A TRAVEL MEMOIR

 

May 20. 2015. Sopron, Hungary. Lövér Hotel. What luck! A trump from fate! This return to my birth zone of Hungary, the anvil on which I was struck! Then to have wangled just this leaf-embowered room of the hotel on the forest’s edge. The fluke of it! That I can afford it at all in my life as a ramble-around vagabond, which, yet again, turns out to be the Fortuna Bella of my existence. Vagabonding is how all I see makes sense. Out on the roam, I don’t have to fight my vanity at a life-work done under inspiration having gone to waste.

Though, of course, nothing wastes in the Cosmos, Schatzi!

Only ego.

 

May 21. So, out the window, I now see, I must have come for this, the arms-open oak tree waiting golden outside the window of this 3rd-floor room. It stands aureate, a grand gold a-glimmer and mute, a botanic quirk. Can transcendence shine through a swish of leaves? It did for the Druids in their oaken groves. Those Celts were here in Sopron too, and this tree tells … life doesn’t have to be successful, requited, or even understood, for it to be happy: that song The Fool on the Hill says it all.

 

May 21 Still this afternoon. 2015. So I write now, down to the end of it, sitting cushy on one of the couches of the Lövér lobby, plumped here by a life-long affliction of wanderlust. It was the magnet to which I’ve been zapped as to lust, just to go, go-a-roving, sally forth. Wandering was my gravity pull to Reality – but it wasn’t to hog it, have clout with it, prevail, or win. What I wanted from that gorgeous, flexuously wriggling magnet of Reality was to get encompassed by it, navigate with it, go with it to anywhere, and connect with that to everything on earth.

 

And I did.

 

I stayed out. I stayed on the road. I did because I could. I lived poor in rooms, just fine in slums, cushy in scungy hostels, did salaried stretches at classy residences, minding the adorable darlings, dogs and cats, once even a snake, and some beloved rats. I got jobs young, worked easily, haggled and bartered, less of a Jew than a real smarty-pants who knew how to scrimp and save to launch into that life of wandering I craved. Vagabondage was a longing to go, mind and heart open to a mixed world of gore and glory, of chaos, order, and contradictions. I roamed the planet, went anywhere, did it on the cheap, no posh, and no design, I had no plan, not even seeking, it was just the going, and no agenda.

 

Alright, I did, I do have a failure. But it’s on end-play now. So these words are my Vale to that. I think I got the drive in me wrong. In brain terms a bimbo, I got seduced by the word, the belief that God was it. But God’s not a word! Nor its authoritarian hammer of fact. I ran too far up the skiddy slopes of the word’s Nimrod babble when I should have stayed out with the ineffable, or that other movement in me of music, or maybe with my familial skill at visual art. If by now a vanishing part of my logic stands in shame at what I failed to give back of the world’s investment in me, there’s also that other, a radical self who only ever loves the stuff given. Take existence itself. The sheer fact of it. This marvel from nowhere! Like, where did it come from? Just the one atom? That first cell! And why? It still feels like a miracle from nowhere, that instead of nothing, there is life! This is the mind-blow, that there is a life for the body, a life for the soul, a life on route through even this world of bliss and grunge.

*

May 22. 2015. But then comes a day when it’s suddenly not worth it. A day you know, for all the philosophising, you’ve been teetering on the edge. When in this beautiful world of a Northern spring’s plumply budding jasmine banked on the hotel’s terrace, I suddenly see — I do not prefer my own existence after what happened last evening.

It was a small thing. Very small. But what I saw was all it took to snooker me over the edge. It was a kind of nothing. Just a bird. Not even a legendary albatross, or haughty hawk, or sacred dove, just a tiny, tufty little baby chick, crazed with thirst, hopping mad up and down on the grass.

After the Lövér’s palatial diner in the hall, I had swanked down the stairs with an apple and serviette in my pocket, for a trot around the evening garden, when I heard a piercing shrill. It was a bird. Sickened, I stumped around looking under the shrubs. I found it. Bent to it. Then crashed to my knees because of the pain arrowing at my back when I saw the chick, its miniature beak stuck open in a cry. Without help, it was dying. The bird kept shrieking in an open-beaked squawk. So, at a loss, I grabbed that apple from my pocket, bit off a piece, barely managing to slot a morsel of it into the starveling’s beak. It was too big. But, a miracle! Though his neck was way too thin, he spiked the chunk, gulped it, gagged, but his throat pumped and pushed till he got it down! I bit off more bits, some still too big, they fell from his beak. Not managing to fit another piece into his beak, there were now only the gags of my own mutely screaming rage, my long hair, a net of needles whacking at my face not letting me see where to place the crumbs of moisture for him. But I tried. Kept it up. On and on, blind, my nose running itchy with snot and tears, but kept at it, he getting a bite, me feeding. As I sat plopped beside the no longer shrieking chick, he could have been calming, even settling at last. Then, the tiny thing, – I think it was a Cinke – leaned against my shin and fell asleep. With the stroke of a shaky, feather-light finger I gave his torn, tufty form the lightest of possible pats. Too small even for that. He nearly toppled over. But shuddering, his wings trembling open, he parted his beak for more. And then more. And more. This bird, as small as my palm, gulped and gnawed and chewed on.

A man, utterly useless, and to remain a nobody to this story, was traipsing towards the hotel’s Main Reception, and just as irrelevantly, asked me, ‘What – what’s that?’

‘It’s a Cinke – a bird – hurt – ‘

‘It has only,’ his voice was archly prim, ‘fallen from its nest’.

At that tonal reproach from him, I,  at my best in a panic, yelled at him in Hungarian, a ‘Rack Off!’

He did.

From the red napkin in my other pocket, I built a paper shelter for the bird. Shaped it into a triangular tent, secured it with pinecones on its edges against the wind. I lifted the birdling’s trembly little no-weight body. And placed him into the red tent. Put around him more apple crumbs. He reached to peck some. Then closed his eyes becalmed. And fell asleep.

I got up. And left. I cursed God for everything. For all of it. And on into the night.

Came morning. Threw on a top, slacks, and ran first thing to see if the bird, oh please, oh please, at least let him be there.

The tent-tomb was empty … and no sign.

I turned blank. To my rage at least the one word came; it was, WAIT. The bird may have recovered. Or been reclaimed by his mother. Or an animal ate it. With every guess, I was more outraged for this tiny thing, more lividly hurt than by any other loss remembered.

*

May 23. Next day. Everything’s crashed. Yesterday was a harrow. Today has turned into offense. That in the Universe’s arrangement, there is a law of nature endured by God. The insult too is, why hadn’t I known of this! Or, to have known, maybe seen it the 100 times, but to have never taken it in.

 

Late afternoon same day.  Darkness, wrath, offense. I’m at war. With nature, its law, at the Creator who tolerates atrocity. Next to this, however mad a curse it may sound to be, Auschwitz does not offend. Because I know where human martyrs go after death. But I do not know where animals go after a whole life of being tortured to death. After my non-Jewish father drummed it in, the horrors of history’s detail, (but strangely, my Jewish mother who lost everyone, did not,) I knew what humans can do; we make for one another’s death. But the Divinity that accommodates this baby bird’s anguish is not a God I want to know. For all my daily discernings, I hadn’t kept it in mind, not in all my aesthetic poncings about, that the most helpless of living innocents are slain, massacred, flayed, skewered alive and die in thrashing agony and go to nothing. If this Cosmos is the Creator’s life, why would I want to participate in it? This howling scream of injustice, why would I want my life in it? Let alone add to it, care for it, achieve or succeed at a thing?

Of all the horripilations to break your soul’s neck, a tiny bird was not on my list. This little fluff’s perishing out of its small desperate life shut me down.

Till now, life was sacred. All of it. Including those of idiots, of even Hitlerian morons and mutts, of serpents and slugs. And then, to really stick it to me, on this very night on TV news there comes a clip of a yawning truckie who had been driving cross-country to the Miskolc abattoirs with 400 piglets crammed on top of each other. His truck had crashed. The piglets, already mangled, bones broken and crushed, all died. On the driver, not a scratch. What deranged entity would drive 400 squashed, squealing, broken little lives to their execution?

 

The answer is: a human being.

One of us.

 

 

 

April 24. There’s no let-up on this. No winkling out. My one strategy, stay empty. A blank.

To an extent, I already have. I did so by blabbing about it. After breakfast, I told my sick ‘Cinke-story’ to my hotel buddy, Miki, the head waiter. After the years of my visiting the Lövér, he listened to it with the obliging pathos of a measuring squint on his face. And I got what I deserved. ‘What comes through all this,’ with ardent banality Miki waffled, ‘is the stifled pain at the deaths in your own life. You’ve put your own un-mourned feelings on the baby bird’.

 

‘How sweet’, I, the liar, gagged at the emetic cliché, and stuffed my real response of ‘Idiot!’ to Miki back into my festering self. Miki’s palm-off was gooey and false. My fury is not because of un-surrendered mourning for the humans lost to me; it’s a black wrath at the Universe Creator who had, if not organized, acquiesced in this. This bird’s call for its life had drawn my soul’s sword at Him. ‘You!’ in me to Him I said, ‘You had better reveal something not known to me! For neither truth nor justice mean a thing in the outrage of this, Your heartless ordering.’

Never a namby-pamby agnostic, to God, He, by now become the viper at my bosom, I roared, ‘Hey! So where’s Lucifer! Is Luce you?’

With that, I became, not as might have been wished, an atheist, that’d be just nuts as well, but an alien, no longer at home, adrift in myself.

An age of untimed time passed.

God was to blame.

Or worse.

A horrible endless blank.

 

*

 

May 27. Morning. Okay. So, something’s different. It is the 5th day. Might I be getting it back, that ‘mustard seed’? At least a pip of it? Because yesterday there was an encounter. It was about a worm.

I took my bicycle to Joska’s. He works in the backyard of Sopron under a plane tree the size of a green, aerially floating football field. He’s a Joe-the-Fixer, a mechanic. Joe’s a man battered by booze and duress to look twice my age, though he is half of it, and from whom I rent the bike. With the usual boy team, Joska was hammering away under the tree as I wheeled in on the bike. His mates told me Joe had been flushing oil from a car, and had found an earthworm, a giliszta, slaked in oil. It was dying. So, Joska, the mates’ yarn went, had placed the inert worm on his palm. He had walked over to that barrel of rainwater, washed it, dried it, patting it dry gently with grass. Then positioned it carefully in a box among soft mulch and leaves. Turning back to his heckling mates, he had sworn a ‘Fuck yourselves!’ at them and said, ‘The one who touches the giliszta, is dead!’ The mates said that Joska had often checked on the worm, to see. And now by this morn? The worm was well.

 

‘Such is the man to lead the nation!’ On hearing the story, I whacked Joe on the back. We both roared. I, because it was true; he, because he had no idea why. So I thanked him Hungarianly, the way it is here useful.

‘B-but – why?’ sneered he, once a handsome whelp of a lad, now snatching his hand away from the wad of money I was trying to squash in it.

‘You know why’. I crammed the notes back into his palm. Dirt poor, he pocketed it gingerly, hunched his shoulders, shook his head, turned his back. And walked off. Not for a minute knowing why.

Now, that’s what good is. Joska’s care of the worm – a modern-day psalm.

*

 

May 28. Evening again. On my usual walk through the dusk, I took the shadier path up the high hills of Sopron. At first, it went under latticed shades, the branches latched overhead. Then the track widened into airy woodlands, brighter, I saw, with returning light, roan-pink on the bark of the elms, a flickering hue of May green on the grass. Splotches of bluebells under silver birches as the terrain wound rolling under the gloam of evening’s lights. Across the hills, the melancholy cuckoos cried. On return for dinner, inside the Lövér’s reception hall, there it came extending again, life’s once magnanimous hand, as in the foyer stood two highly attractive and deeply black guests by the desk, checking in. I might have smiled to them.

Abend!’ spoke the woman in German, as people do in this border town.

‘Oh hi!’ I must have chimed back in chummy Oz, ‘Nice to see you!’

‘Why, thank you.’ She drawled in American. And we three laughed.

What’s better than that?

 

At dinner in the banquet hall, the couple from America waved me over, and I sat at their table with them. We had a conversation about the insanity now rampaging on the planet, the cruelty of laws, the brutality of borders and bans, the con of legality, the insanity of guns, the vicious scam of all military stipulations, the split of refugees into rich and poor, black and white, good and bad, the deadliness of all separation and dominance, and how the push for prestige and status was pathetic and dangerous. The man, he was a bank teller in Ohio, leaned forward on his elbows and said, ‘Power is boring,’

I couldn’t believe it. ‘What’d you say?’

He said it again.

We three hooted with the relief of recognition, wriggled on our seats, and nearly danced.

The next day, we exchanged emails, and they took off to see the ancient inner city of Sopron.

I’m beginning to guess: if you want to be invited to the real ‘Feast’, don’t judge. Stay open, just watch, and shut up. There may be something outside all your knowings that will let you live.

*

 

And … I’m also getting it, why people pull faces at all and any talk of animal pain. Because anguish makes you look at the tragic, the outrage to animals by humans, at the hideous and wasted suffering that slinks through a lot of what is never said, seen, known, or talked about, the horror of all power without compassion.

 

At bottom least, I didn’t want power. Not out of virtue, or cleverness. I just didn’t recognize it, not even enough to respond to it. But I should have never waited to be accepted, or to be found relevant. Or liked. As a human being and a writer, I should have only brought forth the crop within. Just know what you are doing. Just share it. And deliver it.

I do so now.

And leave the writing world on that.

*

 

May 29. Oh! And here is an ‘Open Sesame!’ For $54.00 a day to the illustrious Pannonia Hotel!

 

Isten hozta! ‘God has brought you!’ bawled the Pannonia’s poncy proprietor in a nobly moustached, brow-emblazoned, breast-thumping Hungarian patriot’s cry. He was Doctor Szilagy, a dentist of éclat, renowned from Sopron all through Burgenland, to Vienna, Pozsony-Bratislava, even to Istria and Switzerland. His last year’s middle-ager glob of a gut lost, he cut a newly dashing figure. On turning to him, I tried on a face of stern restraint. But he rounded on me with an embrace that crushed me to him with a hug.

 

‘The Creator,’ I drew my limp little rapier to swashbuckle with him in my pseudo-baroque Hungarian, ‘hath contrived Thou shouldst lose much weight!’

 

‘Aye! Indeed!’ cried he heraldically, ‘Though I too, had a tad to do with it!’ We roared, charmed by ourselves, while he, playing gallant, kissed my hand, the bastard! And he nearly had me, a craven fool complimenting his new waist. ‘But not only!’ Szilagy, the swaggard, cockrelled on, ‘It’s not just the lost weight! Feel,’ he grabbed my hand and squashed it to his bulging bodily part, ‘Feel this!’ In front of the dining hall’s Europeanly chomping breakfast audience, he flexed a bicep, (which was, I admit it! A Wow!) causing me to play coy and withdraw with a hiss. Which he’d have heard as another drooling compliment. Therefore, on netting his prey, as does the hunter inveterate, Szilagy lost all interest in me and shot through, leaving me and my soul’s face adrip with panderer’s goo.

 

Not that on account of this Szilagy incident, I’m going to blame myself. Self-hatred is also a judgment, and that’s ego too. It’s just you trying to inflate yourself, significate in reverse.

*

 

2nd day at Pannonia. 2015. To understand a new thing takes humility. You have to bow out of yourself and reach out over yourself with a welcome for the Unknown.

So why did I leave that dying bird? The Cinke frequently opened his beak, reaching for the apple of life, trustful and desperate. Our exchange had been pure despair and love. That bird had nothing. Does suffering ever help you fall back into your real self? I know it happens for humans. So, I never fear for them. Heaven is there for all; everyone is going to heaven. But the one single question that hurts is, what is there for my broken hero, the bird?

 

*

 

May 31st.At Sopron’s Petöfi Theatre. Queen Csardas. Rotating my ankles with pleasure through the operetta, I was again my parents’ child, sprung from their culture of Lehár and Kálmán operas and operettas, about Lords and Dames, Vienna and Paris, soldiers, songsters, soubrettes, the fools and the fops of the Empire’s gentry class, singing schlagers, hit tunes that go You, You, You Rag of a Life! trilled to fubsy old belles by doddering idiots and decadent dotards – how I laughed with the audience, as well as with my otherwise bird-broken heart!

 

Back at the Pannonia. Told Attila, the waiter, about the Cinke chick’s death. That it tore my cosmology of God to tatters. That I was by now a no-God person. That it demands answer. And I wasn’t getting it. To which, Attila staggeringly said, ‘Perhaps the little bird’s sacrifice – it served some end – even for you,’ As we stood in the Pannonia’s Turkish carpeted, art-hung, Carrara marbled corridor, he added, ‘There is, there has to be justice, a place of evening-out. For animals as well, or, don’t you see, our own meanings turn into rot’.

‘What!’ I yowled, ‘How!’ I blubbed ‘How does a waiter, your age, a boy! – get to know all this?’

To which, he, with a shrug of superiority, said, ‘I just know it. Everyone does. Everyone. If a bird suffers without meaning, the Creation loses it too’.

‘You’re kidding me, right?’

‘Nope,’ he laughed at my drop-jawed incredulity, ‘ask anybody.’

 

I did. I asked Richie Kaiser, the Pannonia’s pianist. A musical virtuoso boy of 22, Richie thought about it for one entire second or less, and puckering with a laugh, snapped, ‘Of course, I know everything. Even what I don’t, there’s something in me that does.

I asked him about the Cinke.

‘Of course, his soul lives!’ Richie looked annoyed by my interrogating the obvious.

‘How do you know?’

‘And how do you know otherwise?

By him knowing, he lets me know it too.

 

That bird may have been a call to wake up. To what? His poor beak agape, his valiant swallowing, the bitten-off morsels too large, but he worked and muscled the apple scraps to get them into him. And then ate more. And was not there in the morning.

It’s going round and around in me.

I’ve lost the God-structure of the universe because of that Cinke.

A bit of fluff.

*

June the 1st. And no. There’s no more May. May is over. June is only a fey green. And flat. There’s no love in me for a God in whose universe one single creature dies in a cry of abandonment.

*

June 1st. Evening. And that’s it. Though I keep on asking for the meaning of it, there’s no telling my ‘chick’ story. Or hearing the salve for it. Not to or from anybody. Not in words, not usefully, or humanly.

 

At God, I remain swords drawn. He died in that bird. And with that to me. But why did I not stay with the Cinke until he died? If I stop the love, it will take away my life. There never was any other side.

 

There’s that priest, that Richard Rohr, who he says, ‘If you love, you will suffer.’ The scream of that bird, there’s no forgiveness in me for that. It makes my own hurts not redemptive, but infernal, suffering has no rise, no ascension to it. To not forgive is to stay with atrocity. And I do. Yes. Also, because, if the ‘farmed’ African leopard that, to provide a seamless fur coat for some gorgeous twittess got its skin torn off its body and does not resurrect, then neither shall I. Same for the fish hooked through its flesh and choked out of its life. Or the dogs in China flayed alive. If they don’t rise, why would I want to? It’s what Attila, the waiter said about the Muslim refugees being locked up, then criticized at Budapest railway station for throwing away the food given to them.

‘I would too,’ Attila said, ‘if the refugees around me didn’t also get fed.’

 

June 2. Darkness comes to the life lived false? My hurt doesn’t feel sacred. It just stinks. The offense is only going to heal in Heaven if I meet with that Cinke up there. Otherwise, my heart is shunting off into deep freeze. And yet, a sliver of a chink in me says, there’s a matter not yet known, it may be known to others, but not to me.

So whatever it is, make it clear!

 

Until I know it, I don’t even want God to exist. Not alongside an outrage like that. Silence, chaos, and nothing is preferable. My blade stays drawn. Its point is tipped. I’d like to plunge it, in an act of the heart, my last moral muscle – into Him!

*

 

June 3. Went to the Pannonia Hotel’s cafe of sprawling oriental divans, couches, paintings, bars hung with chandeliered lights.

‘How are you, drágá?’ from the bar sang Zsuzsi Gosztola, the long-time barista, for whom, as to many Hungarians everyone is a ‘drágá’, a darling. ‘You look peeved,’

‘It’s God,’ I snarled, camping it up – the only way you can speak of this – ‘we’re having a punch-up. I’m daggers-drawn at him’.

‘Oh, gooood!’ grinned Zsuzsi, languidly pouring the coffee ‘He just loves a stoush,’

‘The hell! We’re not doing a friendly argy-bargy! I hate his guts!’

‘How coo-hooo-oool!’ laughed she, pouring me more, ‘It means you’re with him! He loves it! Especially a war!’

 

…Ggrrrrrr….

*

June 4. Days of fuzz. No more talk about it. I’ve already received all the answers. And still feel tripped not to have known. The humiliation! To have your Cosmos gashed by the cheep of a small, desperate bird. Its death is a deal-breaker. A drop-kick to the soul. It’s my step out of the dialogue.

 

I know, all this, it’s so in excess. Could it just be what Attila had said, only the ego’s humiliation of getting to know something I hadn’t known? Or is it me having had enough of the Beauty, the Bon-Bon of Loveliness? Is this bird event the very angel ‘Kismet’, saying to me, ‘You’ve had enough! You’ve gorged and gobbled plenty, you asthetico-porky-pig! You’ve pigged-out on the Lovely, the Fortuna, the Bella, the Transplendance and Ponderosities! Now, get ready! Strap in! Take this!’ Here comes Reality!

Chirp-Chirp! Says a bird.

Boom!

 

June. 5th 7.40pm. By the drear grey end of Sunday, my brain hardly works. Don’t feel with it anymore. But here’s a smidge, it’s crumbling in, a hunch from Simone Weil, ‘We’re not to eat the beauty here below.’ Simone bids humans to be content just looking. Don’t eat. Be content to remain hungry. Stay hungry. Not just for now. But for evermore.

*

 

And this is the one fact. The hunger has stayed. Despite all. For all the biffs and bangs, the punches and whacks, this hungering is the only evidence, if still not the proof of the reality of God.

 

And who was it that said, ‘The only proof for God is God’?

*

Still June the 6th. After the Hotel Pannonia, back on bus to the Lövér. The world outside it is no longer melodious. It’s under a hot summer cloud. The enclosing forest is denser, sombre with some intent. But in me, and I’m hanging by it, a ghost of a thread of a chance for which, like an echt! a real Hungarian, I first begged, then wheedled, whined, then pulled out my gun. It’s a whisper of what has already been said by all the people I asked for a reply. The helplessness of God. The Guy carries no Gun. He has no shooting power. He lost it to matter when he withdrew from it to allow human history to unfold from a point of almost incomprehensible nothingness. And into which I blundered a week or so ago with the cry of a bird shrieking for its life. But if I allow this to God, my grief will not be quelled. And God too shall go on suffering as well. If I let this go for Him, it means I shall have the same pierce of pain here on this dimension called ‘earth’, as He in Heaven for every creature not there with Him.

 

June the 7th. But from this dirge of misery, a memory springs back; there was a speck of the sublime in the course of the events that happened with that fluff of a bird.

 

First, it did not flee me. Second, the Cinke showed me what to do – he kept opening his beak for me to feed him. And, how come! What are the odds? – that I just happened to have an apple in my pocket? As well as that, the birdling Fluff, he actually ate the apple crumbs too big for his gullet. He pushed it, worked it, swallowed it down. And maybe even lived! Or simply flew away. Why haven’t I even thought of that! Even further, he let me feed him. And not from the ground, but from my hand. And then, Fluff also accepted a pat or two from the one finger.

 

What the bird has shown is that though we animals are all set for death, we can feed each other, we can take care. It also showed that I, for long hadn’t taken care. Yes, I shrug it off, have no care, fear to me is a fraud, a vacillation, I take no caution in my life. But the fact that I cared for a bird says, I might care for myself as well. Be like Joska, I mean, he did, he helped a worm, so why wouldn’t I?

I am not my own, is what all this said. I’m not owned by me.

I’m a piece of the goods, a possession of a Force outside myself, a thing of use, and a home of everything else.

This is from the Unknown, always loved by ancients, the Druids, all primitives, and by me too.

This is good news, isn’t it?

Anyway, it opens the view.

***

Portrait of Catherine Hoffman

Catherine Hoffman lives in Melbourne but returns annually to Sopron, Hungary, where she was born in 1948. Her early novels, Perilous Journey 1985,  Forms of Bliss (1988), and Crystal  (1987) drew critical acclaim. Since then, she has published short stories, “A Radical Life of Christ”, an early novel, and a cycle of novels about the Mendez family; Of Exile and Yearning (2009), Across the Burning (2010), and Taking Wing (2010), and Wolf & Stone, Tree and Dove‘.

ПРЕЗ ЧУМАВОТО by Yordan Yovkov

ПРЕЗ ЧУМАВОТО by Yordan Yovkov

“Божием попущением тое лeто
удари една чума напрасно, и запали вся земя,
в касабитe, и селата. Не оста чисто ни едно село,
грeх ради наших!”

Стар летопис

Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст – когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война, – мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да тълкуват новината. И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща.

А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах. Същият тоя прах покриваше къщи, дървета и улици, тъй че всичко беше потъмняло и сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало капка дъжд. Горите насреща в планината горяха. Денем там се виждаше само дим, но вечер върху тъмните плещи на Балкана пламваше огнената линия на пожарите, сключена в огромен кръг, който все повече растеше.

Всички тия неща, твърде обикновени във всяко друго време, сега добиваха смисъла на знамения. Страх подкосяваше силите, помътваше разума. Страшната болест дебнеше отвсякъде и всеки гледаше да си помогне сам, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба. Из гиризите протекоха разноцветни води, в които се виждаха остатъци от варени билки. Някой се досети и запали в двора си огън от говежди тор. Скоро такива огньове пламнаха във всяка къща. Гъст миризлив дим изпълни селото, смеси се с дима от пожарите на Балкана и замъгли цялата околност. Не подухваше и най-слабият вятър. Тишината стана още по-дълбока и по-страшна.

Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си лице – гладът.

Жените се вайкаха и плачеха пред мъжете, мъжете се срещаха край плетищата, разменяха по някоя дума и гледаха в земята. Утре селото щеше да пламне от страшната болест, какво ще правят? Да бягат в Балкана ? Но всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за най-главното – за хляба. Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана започна да се шепне по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси селото. Първо това си го казаха помежду най-близките съседи, после премина от махала на махала и не след много време четирма старци, избрани от цялото село, отиваха вече към къщата на хаджи Драгана. Отиваха да му кажат, че съдбата на селото е в неговите ръце.

Из пътя старците позабравиха за чумата и мислеха как ще влязат в къщата на хаджи Драгана. Сприхав и начасничев човек беше хаджият, понякога ще те посрещне тъй, че не знае къде да те тури, а понякога ще те нахока и ще те изпъди. И когато старците стигнаха пред тежките, обковани с желязо порти на хаджи Драгановата къща и дядо Нейко, муфтарят, почука на мандалото, всички други сложиха ръце на патериците си и потопиха очи в земята. За голямо учудване, тоя път, щом казаха на хаджи Драгана кои са и защо идат, той на часа каза да ги пуснат.

И дворът на хаджи Драгана се стори на старците не такъв, какъвто го знаеха. Аргатинът, който вървеше пред тях, като че стъпяше на пръсти, очите му гледаха плахо. Никой от многобройната челяд на хаджият не се виждаше из двора, големите анадолски кучета не се и помръднаха на синджирите си. Но през оградата на градината заничаха вейки с жълти едри дюли и старците си помислиха, че ако те изглеждат тъй хубави, то е затуй, защото утре не ще има ръце, които да ги откъснат. Когато стигнаха под асмата и повдигнаха очи, там нямаше толкова листи, колкото грозде. И тия черни, набити гроздове им се сториха също тъй прокоба на напаст.

Намериха хаджият горе в стаята, седнал по турски на минсофата, с чибук в ръка, а други пет-шест празни чибука бяха наредени на стената зад него. Отпреде му на червения килим беше сложен филджан с кафе, в слънчевия сноп, който влизаше през прозореца, плуваше на тънки ивици тютюнев дим. Изути по лапчуни, старците безшумно минаха и насядаха по възглавниците. Скъп беше на приказки хаджи Драган и направо ги попита какво ги носи при него.

Мъдро, отмерено и бавно, дядо Нейко започна да говори най-напред за чумата, за страха на селото, после за немотията и тъкмо щеше да започне да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички. Отдъхнаха си старците, като видяха поне една весела душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща й, че й е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях.

– Да пази бог, чедо – каза дядо Нейко, – то като дойде, не гледа старо, младо…

– Не – засмя се пак Тиха, – стари кожи й трябвали сега, старите щяла да мори.

Докато хаджият разбере за какво приказват, Тиха излезе. Поизкашля се дядо Нейко, едно, да скрие шегата на момичето, друго, за да се приготви, и пак почна думата си. Отново приказва за чумата, после за глада, после пак за чумата. Най-после той свърши и рече:

– Селото на тебе гледа, хаджи. Ти баща, ти майка…

В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж весел, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха. Едър човек беше хаджият и както беше се дръпнал назад и се смееше, цялото му тяло се тресеше, а лицето му беше се наляло с кръв.

– Та затуй ли сте дошли при мене? – гръмна дебелият му глас. – Ами че аз… Ха-ха-ха! Аз сватба ще захващам днес, а вий за умиране приказвате.

– Какво думаш, хаджи – рече дядо Нейко, – може ли?

– Защо да не може? Женя Тиха, ви казах. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него.

– Бива ли, хаджи? Хората мрат…

– Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е – уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре. Не ми е изпила кукувица ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба!

Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха.

– Право казва хаджият – казаха си те. – Не ще да е чума, страх ще е…

Не отстъпваше само дядо Нейко:

– А глада? Брашно няма вече у никого.

Хаджи Драган махна с чибука си.

– Хамбарите ми са пълни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-тъй, ще ми го платят, когато имат, но ще им дам. А сватбата ще си направим.

Когато по-късно Тиха влезе и за трети или четвърти път внесе пълно бакърче с вино, от старото, червено вино на хаджият, тя завари старците, че приказват всички в един глас, весели и пийнали. И тя шеташе между тях, усмихваше се и по-смело им подхвърляше шегите си.

– Вий приживе помана ли си правите – казваше им тя.

А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото опиянение на виното, което сякаш ги люлееше на люлки и ги караше да забравят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава!

*

А след обяд стана тъй, както беше казал хаджи Драган: сватбата започна. Сред мъртвилото, което досега цареше в селото, и сред гъстия дим на огньовете изведнъж се зачуха гайди, загърмяха тъпани. По протките и по мегданите се насъбраха жени. Какво е туй? Луди хора ли има в селото? А когато разбраха, че хаджи Драган жени дъщеря си Тиха, същото казаха и за него: “Луд ли е? В такова време!” Но колкото и да осъждаха хаджи Драгана, ударите на тъпаните ги ободряваха, развеселяваха се, без да щат, радваха се и най-после свършиха с туй, че сами признаха, че хаджи Драган постъпва много добре. Хаджи Драган знае какво прави. Остана само една загадка: защо хаджи Драган женеше Тиха за същия тоя момък, чиито сватовници беше върнал преди месец? Тогава бяха помислили, че Тиха иска да чака Величка Дочкин, с когото се бяха искали и който от три години беше на печала. Какво беше станало сега – Тиха ли се беше отказала от Величка, или хаджи Драган беше се раздумал?

Ето за кое се приказваше по протките и по мегданите. А в това време дядо Нейко слизаше от единия край на селото към другия. Защо хаджи Драган даваше дъщеря си на Люцкановия син, добър и имотен момък, а не чакал да се върне синът на Дочка вдовицата, гол като хурка – това не го занимаваше. Хаджи Драган знаеше какво прави. Важното за дяда Нейка беше, че хамбарите на хаджи Драгана се отварят за селото и каквото и да става, глад няма да има. Това той разправяше на жените, покрай които минаваше, и завършваше:

– Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?

И той казваше това не само да ободрява другите, а сам вярваше в него. И весел, важен като всеки муфтар и малко с помътена глава от старото вино на хаджи Драгана, дядо Нейко продължаваше пътя си. Той гледаше да стигне до долния край на селото, защото там беше си нарочил най-главната работа. Знаеше, че докато мало и голямо се чудеше где да се дене от страх, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и казваха: “Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата.” Сега дядо Нейко ги свари в механата, че държат чашите си, слушат тъпаните и се гледат като замаяни. “Какво е?” – питат се. “Какво е – отговаря дядо Нейко, – сватба.” И си излиза, като ги оставя да се гледат един други в очите и да се чудят.

Когато дядо Нейко се върна у хаджи Драганови, на двора под асмата, под черните гроздове, играеше голямо хоро. Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани. Нямаше врагове вече хаджи Драган, в двора му беше се събрало цяло село. Който беше на хорото, играеше, който не – отиваше при хамбарите и подлагаше чувалчето си: Вълко, кехаята на хаджи Драгана, сипеше жито като злато и бележеше с ножа си по рабошите. Дядо Нейко беше доволен.

Така вървя тая небивала сватба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино, за да приспят грижите си, смееха се, за да прикрият страха си. И гледаха се плахо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо лошо и не го казва. А вечер пожарите светеха на Балкана. Щом се приберяха у дома си, същите тия хора, които бяха се веселили на сватбата, сега заключваха вратите си и плахо се ослушваха. Залъците се спираха на гърлото им. Когато заспиваха, душеше ги тежка мора. И при слабия блясък на кандилата лицата им изглеждаха бледи и измъчени като на мъртъвци.

Дворът на хаджи Драгана беше пълен с хора. Чакаха да изведат булката. Но тъкмо в това време се случи нещо, което внесе голям смут сред сватбарите: откъм север, над кориите, се показаха орли. Гледаха ги всички. Много орли. Опънали широки криле и сякаш не хвърчат, а се плъзгат, като че ги носи вятър. Къде можеха да отидат тия орли, ако не там, гдето има мърша, гдето има леш. Отиваха право към долните села, а там беше чумата, там мряха хора. Никой не каза това, но всеки си го помисли.

– Какво сте се зазяпали? – екна силният глас на хаджи Драгана. – Я свирете! – викна той на слисаните гайдарджии. – Чорбаджийско хоро искам. Тежко. Хайде, захващайте.

И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия край на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите.

Лудешко веселие обзе пак всички. Но останаха някои настрана, които си шепнеха нещо.

– Виж какви са червени очите на хаджият! – казваше един.

– Тряба да си е попийнал.

– Не, плакал е!

А вътре в къщи, в стаята, където обличаха Тиха като булка, никой не беше останал освен нея. Дружките й бяха излезли да гледат орлите. Когато се върна първата от тях, Рада, която беше и най-вярната дружка на Тиха, видя, че Тиха беше си закрила лицето с ръце.

– Ти си плакала! – рече й тя.

– Кой, аз ли? Мислиш ли, че аз мога да плача?

И Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи.

– Ах, Тихо, ах, сестро, само да видиш колко орли! Ах, не е на добро!

– Я се остави!

– Тихо, сестричко, не се сърди. И що ти трябаше в таквоз време, да беше почакала. Можеше и Величко да се върне.

– Величко ли? Защо ми е Величко, аз си имам мъж. Кой знай къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!

За миг очите й потъмняха, но веднага пак се напълниха със светлина и тя се засмя. Влязоха и другите й дружки. Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят.

Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган пак да се намеси и сватбата тръгна към черквата.

Нищо не се случи из пътя, освен конника, когото видяха да влиза от другия край на селото. Тоя човек препускаше с всичките сили на коня си, кой можеше да бъде той, какво носеше?

Черквата се изпълни с народ. Запалиха свещите на полюлея и под него се изправиха булката и младоженецът. Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу шум. “Не сте ли го видели?” – викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата.

– Ей сега си дойде – говореше тя на най-близките до нея. – Скочи от коня си и щом му казах, право към черквата… Тук тряба да е дошел.

– Дошел? Кой дошел? – плахо попита някой.

– Аааа! Дошла, чумата дошла! – писна женски глас навътре.

И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга.

– Стойте бе, хора! – завикаха някои мъже. – Нищо няма, нищо!

Поуспокоиха се и се повърнаха. Но отпред, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен. Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна.

– Чумав! – извика някой. – Бягайте!

Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

– Ах, боже, какво да правя – викаше тя, – син ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.

Тогава Тиха тръгна към чумавия – Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.

Portrait of Halyna Petrosanyak

Yordan Yovkov (1880, Zlatitsa) is a pivotal figure in 20th-century Bulgarian literature. His profound connection to Bulgaria’s cultural heritage shaped his artistic vision. A prolific author, Yovkov demonstrated literary prowess in poetry, plays, and short stories, blending realism and symbolism to depict Balkan traditions and universal themes. Yovkov’s stories, with their intricate exploration of love, spirituality, history, and human experience, resonate universally. They transcend geographical and cultural boundaries, offering English-speaking readers a chance to delve into the complexities that define the human condition, as seen through the lens of Bulgarian life.

Yovkov’s global impact is evident as Thomas Mann featured “The Sin of Ivan Belin” in his world’s best short stories anthology. Ivo Andric revered Yovkov, Jules Romains admired him, and Yachar Kemal equated him with Chekhov, solidifying the significance of Yovkov’s contributions on a global stage.

ПРЕЗ ЧУМАВОТО by Yordan Yovkov

“Through the Plague” by Yordan Yovkov, translated from the Bulgarian by Teodora Gandeva

By the will of God, the plague struck

that summer, and all the land turned desolate,

the towns and the villages. Not a single village was spared

because of our sins!

Old chronicle

Word had it that the plague had struck the villages nearby, places not farther than a day’s journey away, and that people were dying so fast that those who survived could hardly manage to bury them. The fearful news horrified everyone and, as was the case with every other menace — when brigands were on the rise or a war was brewing — the men gathered at the church café, and the women began to discuss the news in the village squares. Since the danger was the same for everyone, acceptance came easily, and in this atmosphere of closeness, many could even joke and laugh. But in the evening, when they came home and were left on their own, the ghost of death would rise again, relentless and terrible. On the following day, each thought their neighbor was plagued, locked themselves away in their homes, and latched the doors. Everyone hid in anticipation of the toll of the bell or а lament from a nearby house.

Even the weather itself was unhealthy, seemingly stifling. The air, poisoned by the heavy miasmas of carrion and dirt, was veiled with dust. The parched earth matched the dust-covered houses, trees, and streets, and everything was dark and gray. Not a drop of rain had fallen for months. Over the mountain range, the forests were burning. During the day there was only smoke, but in the evening the burning line of fires blazed upon the dark shoulders of the Balkan Mountains, which rounded off in a huge circle and grew bigger.

All these things, so ordinary at any other time, now took on weightier meaning as if they were portents. Fear was crippling the strength of character and clouding the minds of everyone. The terrible disease was lurking everywhere, and everyone was trying to help themselves, as they were told they could, and should, do. Garlic became a rare and expensive medicine. The power of magic wasn’t forgotten, either: one could see dried basil, red thread, and a bat’s wing or frog’s leg hanging in strange bouquets at many thresholds. There were the remnants of boiled herbs in the multicolored streams that lined the streets. Someone burned cow manure in their yard. Soon such fires loomed next to each house. Thick, smelly smoke filled the village, mingled with smoke from fires in the Balkan Mountains, that covered the whole area in fog. There was not the slightest whiff of wind. The silence became even deeper and ever more frightening.

Then a few days passed. No one died, it seemed the plague hadn’t come yet, and perhaps it wouldn’t come after all. People set aside their cautiousness and began talking with each other – at first through the fences, then they gathered in the neighborhoods and finally came out on the streets. Yet the plague wasn’t the only evil. During those few days, people in every house felt the need for so many things. They were running out of flour and hunger – no less of a danger – was beginning to show its frightening face.

Women were wailing and entreating their men; the men would meet by the hedgerows, exchange a word or two, and then stare at the ground. The village would be on fire with terrible disease any day now, so what could they do? Hide in the Balkans? Yet each of them had five or six bellies to feed, and the most important thing to think about was bread. It took a clever, hearty man to step up, say what should be done, and lead the village. People started whispering Hadji Dragan’s name even more often: He was the man who could save the village. At first, people were cautious to keep this amongst their nearest neighbors, then the word spread from neighborhood to neighborhood, and not long afterward four old men, chosen from the whole village, were on their way to Hadji Dragan’s house. They were going to tell him that the fate of the village was in his hands.

Along the way, the old men thought less about the plague and more about how they would enter Hadji Dragan’s house. He was a quick-tempered and unpredictable man, who sometimes greeted his guests as though he didn’t know what to do with them, and sometimes directly scolded and sent them away. When the old men reached the heavy, iron-clad gates of Hadji Dragan’s house, Grandpa Neyko knocked on the latch, while the rest of them put their hands on their walking sticks and stared at the ground. To everyone’s surprise, when they told Hadji Dragan who they were and why they had come, he immediately let them in.

Hadji Dragan’s yard seemed different than the one the old men had known. The servant walking in front of them seemed to be stepping on his toes, his demeanor timid. None of Hadji Dragan’s large family could be seen in the yard, and the big Anatolian dogs did not even move on their leashes. But twigs of large yellow quince trees were showing through the garden fence, and the old men thought that if they looked so beautiful, it was because there would soon be no hands to tear them off. When they reached under the vines and looked up, there were not as many leaves as there were grapes. And these black, big bunches seemed to them likewise to presage a calamity.

They found Hadji Dragan upstairs in his room, sitting cross-legged on the sofa, with a chibouk in his hand, and five or six other empty chibouks lined up on the wall behind him. In front of him on the red carpet stood a cup of coffee, and thin strips of tobacco smoke were floating in the beam of sunlight that entered through the window. The old men silently walked in, wearing soft leather slippers, and sat on the pillows. Hadji Dragan was not very fond of talking and directly asked them what had brought them to him.

Grandpa Neyko started talking wisely, measuredly, and slowly – first about the plague, about the villagers’ fear, then about the increasing poverty, and he was just about to start talking about the imminent hunger, when Tiha, Hadji Dragan’s daughter, came into the room. She brought coffee for everyone. The old men were relieved to see at least one cheerful soul in the house. Tiha’s eyes, elongated and black like plums, were still shining devilishly, her hair was neatly tucked away on the sides, and her cheeks were as fresh peaches. She couldn’t help but joke as she was handing the cups to the old men. She managed to whisper to them without her father hearing her, that she wondered how the plague had not taken such old people as them.

“God forbid, child,” said Grandpa Neyko, “when it comes, it doesn’t choose between old and young.”

“No,” Tiha laughed again, “I heard she needed old skins now, and she would kill the old ones first.”

By the time the hadji could hear what they were talking about, Tiha had left. Grandpa Neyko coughed on one hand to cover up the girl’s joke, and on the other, as a way of getting ready to speak. He talked about the plague again, then about the famine, then about the plague once more. Finally, he finished and said:

“The village looks to you, Hadji. You’re our only hope…”

At that decisive moment, the old men lowered their eyes in anticipation to hear how Hadji Dragan would respond. Suddenly a cheerful, throaty laugh echoed through the room: Hadji Dragan was laughing. The old men looked at him in astonishment. Hadji Dragan was a big man, and as he pulled back laughing, his whole body was shaking and his face had become red.

“So, is that why you came to me?” His thick voice rumbled. “Well, I… Ha-ha-ha! I’m preparing a wedding today, and here you are, talking about dying.”

“What are you talking about, Hadji,” said Grandpa Neyko, “is it allowed?”

“Why not? It’s Tiha’s wedding today, I’ve told you. I have one girl left, I will marry her off, too.

“Is that right, Hadji? People are dying…”

“Who’s dying? Where are they dying? What are you blabbering on about? There is no plague, I tell you. If anyone’s dying, they’re dying out of fear. That’s how it goes – if a person is scared, if he wants to die, he will die. I’m not out of my mind; if there really was a plague, would I even be putting on a wedding?!”

The old men shuddered. The hope that everyone secretly held in themselves awoke and they trusted it.

“The hadji is right,” they were saying to themselves. – “It couldn’t be a plague; it must be fear…”

Only Grandpa Neyko persisted.

“What about hunger? Nobody has any flour anymore.”

Hadji Dragan waved his chibouk around.

“My barns are full. There’s enough to feed the whole village. I will give everyone flour. I will not give it to them just like that though, they’ll have to pay me back when they can, but I’ll give it to them. As for the wedding, we’re going to celebrate.”

Later, when Tiha entered the room and brought a full pot of Hadji Dragan’s old red wine for the third or fourth time, she found the old men talking all at once, merry and drunk. And she walked among them, smiling and throwing her jokes at them even more boldly.

            “You’re commemorating yourselves while still alive,” she told them.

The old men shook their heads, laughing, and in the sweet intoxication of the wine, which seemed to rock them on swings and make them forget their age, this black-eyed girl seemed so naughty, so beautiful!

* * *

The afternoon passed as Hadji Dragan had said it would: the wedding began. Bagpipes were playing and drums were played at full blast in the thick smoke of the fires amid the deadness that now reigned in the village. Women gathered in at the fence doors and meeting places. What was going on? Were people going crazy in the village? And when they found out that Hadji Dragan was hosting his daughter Tiha’s wedding, they said the same about him:

“Is he crazy? Doing something like this at such a time!”

But no matter how much they condemned Hadji Dragan, the beating of the drums cheered them up, they became merrier, rejoiced, and finally ended up admitting that Hadji Dragan was doing a good thing. That Hadji Dragan knew what he was doing. But one mystery remained unresolved: why was Hadji Dragan marrying Tiha off to the same young man whom he had denied a month ago? At the time, they thought that Tiha wanted to wait for Velichko Dochkin, whom she’d wanted to marry, but he had been away for three years. What had happened then, the women wondered— had she quietly given up on Velichko, or had Hadji Dragan changed his mind?

This is what they were talking about in the village squares. Meanwhile, Grandpa Neyko walked down from one end of the village to the other. Why was Hadji Dragan giving his daughter to Lutskan’s son, a good and wealthy young man, rather than wait for the return of Dochka the widow’s son – poor as a church mouse, not that all that concerned him… Hadji Dragan knew what he was doing. What was important for Grandpa Neyko was that Hadji Dragan’s barns were opening for the village and whatever happened, there would be no famine. This he would tell the women as he passed by, concluding:

“There’s no plague. If there was a plague, would Hadji Dragan be crazy enough to organize a wedding?”

He would say this not only to cheer others up but because he believed it. And cheerful, and important as any village mayor, with a slightly clouded head from Hadji Dragan’s old wine, Grandpa Neyko continued on his way. He was trying to get to the lower end of the village because he had a job to do over there. He knew that while the young and the old wondered where to hide out of fear, there, in the lower neighborhood, the ragged and the scoundrels were gathering in the pubs saying:

“No plague can catch us. The plague is out for the rich. We will be the ones to outlive them.”. Grandpa Neyko found them in the pub holding their glasses, listening to the drums, and looking at each other as if confused. “What is going on?” they kept asking each other.

            “A wedding, that’s what’s going on,” Grandpa Neyko answered, leaving them looking each other in the eyes and still wondering.

When Grandpa Neyko returned to Hadji Dragan’s yard, under the black grapes, he saw people playing the horo dance. They were playing like crazy, drenched in sweat as if they had been bathing. Hadji Dragan no longer had any enemies, the whole village had gathered in his yard. Whoever was at the dance was dancing, and those who weren’t were going to the barns to fill their sack: Vulko Kehaya, Hadji Dragan’s kehaya, poured wheat as if it was gold and marked the tally sticks with his knife. Grandpa Neyko felt content.

This was how this unprecedented wedding went on over a whole week. As soon as the new day broke, everyone ran to Hadji Dragan’s. People cheered each other and danced to their limit. But there was something sick about all that gaiety. They drank wine to put their worries to sleep, they laughed to hide their fear. And they looked at each other shyly and each one thought that the other knew something bad but wasn’t saying it. In the evenings the fires would light the Balkan Mountains. Once they returned home, the same people who had been having fun at the wedding now locked their doors and listened timidly. Suddenly they would feel a lump in their throats, as they were falling asleep, they felt as if they were suffocating. In the faint glow of the lamp, their faces looked as pale and tormented as the faces of the dead.

Hadji Dragan’s yard was still full of people. They were waiting to take the bride out. But then something happened that caused great confusion amongst everyone: eagles appeared from the north, high above the barns. Everyone watched them. So many eagles. They had spread their wings wide and they didn’t seem to fly but glide as if carried by the wind. Where could these eagles be headed, the people thought, if not to a place where there was a carcass or a corpse? They were surely headed straight to the lower villages, which is where the plague was, where people were dying. No one said that aloud, but everyone thought it.

“What are you staring at?” Hadji Dragan’s strong voice echoed. “Play!”, he shouted to the astonished bagpipers. “Play the chorbadjiisko horo. The heavy one. Go ahead, play!”

And the bagpipers, each with a golden coin given by Hadji Dragan shining on their foreheads, blew the bagpipes. And the dance swayed from one end of the yard to the other. Hadji Dragan himself led it, two heads taller than the others.

Everyone was overcome with delirious joy again. But there were a few who were whispering something on the side.

“Look at how red Hadji Dragan’s eyes are!” someone said.

“He must have drunk too much.”

“No, he has been crying!”

Inside the house, there was no one left in the room where they had dressed Tiha except for her. Her friends had gone out to watch the eagles. When Rada, who was Tiha’s most loyal companion, came back inside, she saw that Tiha had covered her face with her hands.

“You’ve been crying!”, she said.

“Who, me? Do you think I cry?”

Tiha was laughing, but the tears were shining in her eyes.

“Ah, Tiha, dear sister, there are so many eagles! Ah, it’s not a good omen!”

“Leave that be!”

“Tiha, little sister, don’t be angry.” But why did you choose such a time, you could have waited. Velichko could have returned.”

“Velichko?” Why should I care about Velichko, I have a husband. Who knows where the plague may have struck him? I hope those eagles are now ripping apart his flesh!”

Her eyes darkened for a moment, but then immediately filled with light again, and she laughed. Her other friends came into the room. They put a red veil over Tiha’s black hair, and the girls’ fingers quickly began to arrange the veil’s folds.

It was a tradition for the bride’s family to cry when the bride was leaving her father’s house. But now it was not just the family who was crying but everyone, even people who hadn’t shed a tear in their lives. Hadji Dragan had to intervene again, and the wedding ceremony headed toward the church.

Nothing happened along the way except for the horseman they saw entering from the other end of the village. The man had been racing on his horse with all his might. Who could he be, what was he bringing?

The church filled with people. They lit the candles on the chandelier, and the bride and groom stood beneath it. The ceremony had begun. Suddenly there was a noise from the door.

“Didn’t you see him?”, a female voice cried, and in the ensuing silence, people recognized the voice of Dochka, the widow.

“He’s just come home,” she continued talking to those closest to her. “He jumped off his horse, and as soon as I told him, he headed straight to the church…. he must have come here.”

“Come? Who has come?” someone asked nervously.

“Aaaah! The plague has come!” a female voice screeched from inside the church.

And as it was crowded, in a moment the crowd turned, ready to run.

“Wait, people!”, some men shouted. “There’s nothing to be afraid of, nothing!”

The people calmed down a bit and started going back. But up front, by the church altar, there was an empty space. And there, in that place, a man appeared, young but blackened and dusty. His eyes, fixed on the bride, burned like coals, and he was swaying. He tried to step forward but cringed in terrible convulsions, black spots forming on his face. His legs sagged and he fell.

“He has the plague!”, someone shouted. “Run!”

Everyone rushed back, shoving one another and shouting. Then the crowd ran from the church like a herd of animals, leaving the space lit up. Only Tiha stood under the chandelier. She wanted to run too, but she saw a woman and stopped: it was Dochka. She looked at the fallen man at the altar, wringing her arms, her eyes crazed.

“Oh, God, what can I do?” she was shouting, “he’s my son, but he has the plague! Oh, my God!”

She got closer to him several times, then turned back, and finally, pulling at her hair and crying, she ran away.

Tiha then approached the plagued man – it was Velichko, she had recognized him as soon as he appeared. She leaned down, turned his face, then sat on the stone step in front of the altar, put her head on her knees, and looked him in the eye. Her veil fell and covered her face and his. Behind them, Jesus watched them from the darkened icon, with his right hand raised.

Portrait of Halyna Petrosanyak

Yordan Yovkov (1880, Zlatitsa) is a pivotal figure in 20th-century Bulgarian literature. His profound connection to Bulgaria’s cultural heritage shaped his artistic vision. A prolific author, Yovkov demonstrated literary prowess in poetry, plays, and short stories, blending realism and symbolism to depict Balkan traditions and universal themes. Yovkov’s stories, with their intricate exploration of love, spirituality, history, and human experience, resonate universally. They transcend geographical and cultural boundaries, offering English-speaking readers a chance to delve into the complexities that define the human condition, as seen through the lens of Bulgarian life.

Yovkov’s global impact is evident as Thomas Mann featured “The Sin of Ivan Belin” in his world’s best short stories anthology. Ivo Andric revered Yovkov, Jules Romains admired him, and Yachar Kemal equated him with Chekhov, solidifying the significance of Yovkov’s contributions on a global stage.

Portrait of Jeff Kochan

Teodora Gandeva, a modest language enthusiast with a BA in English and American studies and an MA in translation and editing from Sofia University, is devoted to introducing the richness of Bulgarian literature to the global stage. Teodora’s translations have been featured in publications such as World Literature Today and Asymptote, underscoring her commitment to transcending literary borders. Having previously served as an interpreter and lecturer at the University of Architecture, Civil Engineering, and Geodesy in Sofia, Bulgaria, and contributed to the Bulgarian edition of L’Europeo magazine, Teodora has seamlessly transitioned into a full-time dedication to the art of translation. When not immersed in the world of words, she takes delight in the whimsical escapades of her feline confidante, Dorian, and the enduring mysteries of the boundless sea.

Trafika Europe